Нищо нямаше да спечели, ако запазеше тайната на Манек, след като енье бездруго щяха да я изтръгнат от него. Касапницата, която щеше да последва, щеше да е същата. Все едно щеше да е дали Рамон е предложил информацията, или са я измъкнали сами. Освен, разбира се, за самия него.
От друга страна, той беше корав кучи син. Тъй че може би щеше да издържи дори да се опитаха да го прекършат. Нямаше как да го разбере, без да е опитал.
Вместо да се занимава повече с това, се опита да напипа момента, в който беше престанал да мисли за Манек и извънземните под планината като за свои врагове. Трябваше да е станало все някога. Беше се зарекъл да ги убие заради всички унижения, които бяха струпали отгоре му, а ето го сега, чудеше се дали ще се окаже достатъчно силен да умре в тяхна защита, ако се наложи. Душевната промяна не беше малка, но все пак не можеше да каже кога е станало. Нито защо толкова му приличаше на момента, в който бе заговорил в защита на жената в бара. Нито защо перспективата да бъде изтезаван и да умре не го изпълваше с някакъв особен страх.
Но и с европеанеца не беше имало никаква гаранция, че ще оцелее. Можеше да умре толкова лесно, колкото беше убил. Не в резултата беше работата. Всичко бе в това да си човекът, който прави точно това, което прави. В основанието да те има, в това да умреш с хубава смърт, ако се стигне до това. И може би имаше слабост към изгубени каузи. Като онзи тип в теленовелата.
А имаше и дълги промеждутъци, когато Рамон знаеше, че ако го попитат точно в този момент, ще каже какво ли не, всичко. Стига само да го пуснат. Часовете течаха и той бе закрепил шансовете на Манек някъде на шейсет срещу четиридесет. Според това в кой цикъл на героизъм и страхливост се окажеше умът му, щом дойдеха, и дали щяха да го вбесят достатъчно, за да е готов да се жертва напук.
А после вратата се отвори и пазачите влязоха, инспекторът беше с тях. Беше си сменил костюма, тъй че Рамон прецени, че е изтекъл поне един ден, откакто го бяха довлекли в килията. Изглеждаше правдоподобно.
След като му щракнаха белезниците, охраната го отведе — един отпред, двама отзад и всички с електрически палки, извадени и заредени — до малка стая за свиждане. Изглеждаше уютно — нищо общо с усещането за кланица, което внушаваше останалото в тази сграда. Същият енье или някой, който дотолкова приличаше на него, че да заблуди Рамон, стоеше до една от стените, влажният му език пробягваше доволно по туловището му. Губернаторът също беше тук и — за изненада на Рамон — жената от бара. Инспекторът нареди на охраната да отведе Рамон до един завинтен за пода стол и да го окове за него. Губернаторът го изгледа със смесица от отвращение и хладна пресметливост. Жената му хвърли бегъл поглед, с безкрайно отегчена физиономия, и отново заби очи в бележника си.
„Всичко това е шибано по твоя вина — излъчи Рамон мисълта си към нея. — Ако се беше защитила сама, вместо да разчиташ да се бием заради теб, нямаше да съм толкова прецакан“.
— Така — заговори с досада губернаторът. — Можем ли да приключваме с това?
— В момента я водят в стаята за разпити, сър — каза инспекторът.
— Коя? — попита Рамон. — Какво става, по дяволите?
— Каквото ти казах, hijo — отвърна инспекторът. — Край на игрите.
Стенният екран изпука, избръмча и се оживи. Изникна ужасната стая за разпити, наклонена под смущаващ ъгъл. Рамон видя тила на следователя и петното, където започваше да оплешивява. Елена срещу него изглеждаше изнервена, въртеше цигара между пръстите си. Рамон се покашля.
— Ей! Ей-ей, чакайте! Няма да стане. Това шибано няма да стане! Аз тъкмо скъсах с нея. Тя е шибана loca!14 Не можете да й вярвате и на една дума!
Губернаторът погледна бегло инспектора. Влажните като на стрида очи на енье трепнаха, впити в Рамон. Жената се престори, че не го е чула.
— Сеньор Еспехо — заговори инспекторът с видимо раздразнение. — Правилникът за изслушване при екстрадиция изисква присъствието на губернатора, представител на чуждата сила, представител на полицията и обвиняемия. Това сте вие. Не казва и една проклета дума за правото на обвиняемия да говори. При цялото дължимо уважение към правата ви на гражданин, това е вашият шанс да си затворите шибаната уста, преди да съм я запушил. Ясно?
На екрана следователят и Елена минаваха през формалностите — нейното име и адрес, познава ли Рамон Еспехо.