— Но тя е лъжкиня! — извика Рамон, притеснен от хленча в гласа си.
— Познавам го този скапаняк от седем години — заяви Елена от екрана. — Когато се връща в града, отсяда при мен. Яде моята храна, оставя боклука си на моя под. Дори пера шибаните му дрехи, можете ли да го повярвате? Имам си добра работа, а си хабя свободното време, за да има чисти чорапи тоя мърляв cabrón!
— Значи връзката ви със сеньор Еспехо би могла да се нарече интимна?
Елена хвърли поглед на ченгето, наведе глава, сви рамене.
— Предполагам. В смисъл. Да. Интимни бяхме.
— Докато бяхте със сеньор Еспехо… седем години, казахте? Често ли перяхте дрехите му?
— Ами да.
— Тя никога… — Инспекторът поклати заканително глава и Рамон млъкна.
— И през цялото това време — каза следователят — виждали ли сте изобщо ето това облекло?
Извади наметката и с отигран жест я просна на масата пред нея. Рамон се озърна към енье. Очите му бяха втренчени в екрана, езикът му се стрелкаше неспокойно, бледозелените ресни по тялото му се гърчеха като червеи.
„Трябва да им кажа — помисли Рамон. — Мамка му, трябва да им го кажа веднага, преди да са ме предали на това нещо“. Призрачни образи заиграха в ума му — сребърните енье, тръгнали на изтребление. Какви ли методи щяха да измислят, за да изтръгнат информация от човек? Трябваше само да заговори, да каже няколко думи и да обрече на смърт Манек и съплеменниците му. Колко шибано трудно можеше да е това?
— Тая дрипа ли? Непрекъснато — каза Елена. — Оставя я на пода на шибаната баня всеки път, когато си вземе душ. И знаеш ли защо? Защото си мисли, че съм неговата проклета слугиня! Pendejo. Казвам ти, много по ми е добре без него. Това, че го изритах от къщи, беше най-умното нещо, което съм правила в живота си!
Паниката на Рамон го беше оглушила, тъй че смисълът на думите й стигна до него едва след миг. Обърна се към екрана зяпнал. В стаята за разпити мълчанието се проточи. Устата на полицая се задвижи, но не излязоха думи. Елена се почеса неделикатно. Главата на Рамон се замая. Това беше пълна глупост. Елена не можеше да е виждала наметката. Лъжеше — и лъжеше по най-подходящия начин, за да спаси жалкия му задник. Не можеше да го разбере това.
— Сигурна ли сте? — попита следователят. Гласът му прозвуча малко глухо. — Моля ви, огледайте тази дреха много внимателно. Сигурна ли сте, че сте виждали точно нея?
— Ами да.
— Но в показанията си заявихте, че сеньор Еспехо не е имал халат.
— Че то това не е халат — отвърна Елена. — Халатът е, да речем, стига ти някъде до глезените. Това ще е само малко под коленете. По-скоро риза. Наметка някаква.
— И тази… риза… — Следователят замълча. Рамон почти изпита съжаление към малкото лайно. Какво му беше останало да каже?
— Има го това, откакто се запознах с него — каза Елена. — Непрекъснато му казвах да я хвърли тая шибана дрипа, но той да ме е слушал някога? Изобщо. Нито веднъж, за нищо. Pinche шибаняк.
— А-ха. — И ченгето добави безнадеждно: — Сигурна сте?
— Приличам ли ти на тъпа! — попита намръщено Елена.
Обзе го смътно усещане за нереалност. Някой се беше добрал до нея. Някой се беше добрал до Елена между момента, в който беше дала показанията си, и сега, и я беше подучил как да измъкне жалките топки на Рамон от огъня. Зачуди се колко ли трябва да е струвало това. Доколкото познаваше Елена — сигурно доста. Не си позволи да се засмее, но облекчението, което изпитваше, бе като най-доброто уиски, което бе пил. По-добро дори.
Жената с правата коса до губернатора го погледна с напълно безизразна физиономия.
Проблемът на извънземните, осъзна Рамон, бе в това, че изобщо не можеха истински да разберат всички неуловими начини, с които хората можеха да комуникират помежду си. Сто години да говореше, Рамон така и нямаше да може да обясни на друг как точно вдигнатата й с няколко милиметра брадичка означаваше „няма защо“, „благодаря ти“ и „вече сме квит“. Рамон си представи душата на европеанеца, как пищи от гняв, окована някъде в пъкъла затова, че е спасен.
На екрана следователят се оплете в още няколко безсмислени въпроса, след което приключи разпита. Губернаторът чукна по бележника си и стената-екран угасна. Рамон потърка ръка в бедрото си, мъчейки се да скрие въодушевлението си зад привидния гняв.
— Още ли искаш да ми запушиш устата, pendejo? Не че имах намерение да се държа неразумно или нещо такова, знаеш. Но след като ме тикнахте тук, шибаняци, скапахте ме и се опитахте да ме предадете на онази голяма топка сопол ей там, ще може ли все пак някой да ми отключи шибаните белезници, за да мога да говоря с адвокат колко обезщетение мога да ви поискам за нанесените щети?