— Беше добра — каза й. — С ченгетата. Особено онова, че е риза.
— Хареса ли ти? — попита Елена. — Идеята беше моя.
— Добро беше. Само дето с камерата така и не можах да видя лицето ти.
Елена се ухили, сипа и на себе си и седна. Атмосферата на срещата им изглеждаше крехка като стъкло. Рамон се покашля, но не намери думите, с които да продължи, така че гребна от яхнията. Не беше много хубава.
— Онази богата дама — каза Елена. — Дето дойде да говори с мен. Тя ли беше в „Ел Рей“?
— Да. Същата.
— Изглеждаше окей.
— Не знам. Изобщо не съм говорил с нея.
Елена присви очи, устните й изтъняха. Рамон усети недоверието й — излъчваше се от нея като топла вълна. Поклати глава.
— Сериозно. Една шибана дума не ми е казала. Чух името й само защото го каза едно от ченгетата.
— Влизаш в бой с нож с някакъв тип заради жена, с която изобщо не си разговарял? — Гласът й беше пълен с неверие, но не и сърдит.
— Е. Той не знаеше, че е бой с нож — каза Рамон.
— Ти си шибан луд.
Рамон се засмя. Елена се засмя с него. Крехкият момент отмина; скандалът, който бяха имали, вече беше просто един от многото. Един от хилядата преди и още хилядата, които предстояха, твърде незначителен, за да се помни. Той се пресегна и хвана ръката й.
— Радвам се, че се върна — каза тя.
— Тук ми е добре. Въобразих си за малко, че съм някой друг, но съм тук и съм си аз, нали? Да си Рамон и да не си Рамон е аубре.
— Какво значи това?
— Проклет да съм, ако знам — ухили се Рамон. — Просто един мой приятел често го казваше.
29.
Беше хладен и свеж октомврийски ден. Вдигателните тръби на фургона виеха, един от задните чифтове губеше мощност понякога. Ако Рамон не го държеше под око, щеше да е закръжил в дълъг и бавен кръг и terreno cimaron под него щеше да продължи, докато горивните батерии не се изтощят. Беше особено досадно, защото зимната нощ падаше рано толкова далече на север, а той би предпочел да остави фургона на автопилот и да поспи. Вместо това оставаше изгърбен над контролния пулт да прави диагностиката и да си повтаря, че това време на петокласни фургони под наем скоро ще свърши. Само четири-пет добри разходки поред. А след тази разходка четири или пет добри поред трябваше да е лесно.
Енье бяха останали над Сао Пауло още два месеца, совалки се издигаха в небето и се връщаха, понякога по десетина пъти на ден. Докато седмиците се изнизваха, Рамон откри, че му става все по-трудно да се задържи в града. След като и последните му рани общо взето зараснаха, импулсът му да се махне от града и да се запилее из дивото се върна. Търпението му с хората наоколо все повече и повече се изчерпваше. А за капак на всичко не смееше да пие.
От полицията бяха дали съвсем ясно да се разбере, че го държат под око. Не можеше да иде до магазина, без да мерне някой униформен да дебне наблизо. В малкото случаи, когато стъпваше в бар, все някое ченге сякаш се материализираше само след няколко минути. Два пъти го прибраха за разпит за дребни престъпления, с които нямаше нищо общо. И двата пъти си имаше алиби, което дори полицията не можа да отрече. Но беше съвсем ясно. Искаха да го разкарат и искаха да им се подчини. Щеше да го направи, ако имаше пари.
Вместо това стоеше вкъщи и пиеше по малко от уискито на Елена. Понаправеше ли главата, включваше връзката на Елена и ровеше по записи и страници за отговори на случайни въпроси. Така научи, че Мартин Касау е умрял преди три години при катастрофа, а Лиана е омъжена и си има дете. Откри и че името на европеанеца било Дориан Андрес и че търговските споразумения, за които бил дошъл да посредничи — споразумения, които щяха да бъдат подписани при това поколение или при следващото — са изпратени обратно на Европа, с надеждата, че процесът няма да бъде отложен за следващите сто или хиляда години и осъществен от децата на деца, чиито родители все още не са се родили. Космосът беше прекалено голям, та тези неща да са важни толкова, колкото политиците искаха да са.
И също така откри, че сребърните енье си заминават. Ядачите на младите бяха приключили с бизнеса и се отправяха към следващата колония. В търсене на плячката си, макар че никоя жена или мъж на планетата не го знаеше. Само той. Следобеда, в който трябваше да си тръгнат, имаше още един голям карнавал в тяхна чест, но вместо да присъства, Рамон си взе две бири, излази на покрива на жилището на Елена, сам, и погледа как корабите тръгват. Когато и последната светлина от двигателите им се стопи в тъмносиньото небе, Рамон им показа среден пръст. Шибани pendejos!