— Да, големият удар.
Стартира фургона и веднага усети разликата. Вдигателните тръби все едно запяха, щом се издигна в небето. Целият Диеготаун, с хаотичния му лабиринт от тесни улички и сгради с червени покриви бе под него. Елена беше там долу някъде. Полицията също. Тялото на европеанеца. Микел Ибрахим и гравитационният нож, който Рамон му беше дал, просто му го беше дал. Оръжието на убиеца! И свит в някой бар или подземен бардак за опиум — или може би влязъл с взлом в нечия къща — Джони Джо Карденас, само чака да увисне на въжето.
И Лиана може би, някъде в хубавата част до пристанището, Лиана, която вече не мисли за Рамон и може би никога не е мислила.
Мислите му бяха прекъснати от пулсиращото бръмчене на совалка, издигаща се в редкия въздух. Нов товар метал, пластмаса или гориво, или хитин за гостоприемно чакащата в орбита платформа. Рамон обърна фургона на север и се понесе към външния свят сам, оставил зад гърба си целия ад, боклука и тъгата на Диеготаун.
3.
Денят на втори юни бе топъл. Той прелетя на стария си очукан фургон на север над Фингърлендс, земята на Зеленото стъкло, речните блата и Океано Тетрико и продължи дълбоко навътре към непознатата територия. Северно от Фидлърсджъмп. Най-северният външен пост на разрастващото се като метастаза човешко присъствие на планетата имаше хиляди хектари, непроучвани от никого. Никой не бе и помислял още да проучва толкова отдалечена земя, зърната само от орбита по време на първите огледи на колонията.
Човешката колония на Сао Пауло бе само на малко повече от четиридесет години и повечето й градове бяха разположени в субтропичната зона на змиевидния източен континент, проснал се почти от полюс до полюс. Колонистите бяха главно от Бразилия и Мексико, с малки примеси от Ямайка, Барбадос, Пуерто Рико и други карибски държави, и естествената им склонност бе да се разширяват на юг, към димящите земи близо до екватора. Не бяха хилави нортеамериканос в края на краищата; свикнали бяха с такъв климат, знаеха как да изтърпят горещината, знаеха как да разорават джунглите, кожите им не се съсухряха под слънцето. Тъй че гледаха на юг и като правило избягваха студените северни територии, може би заради едно негласно общо убеждение — прието още преди векове от първите испански заселници в Новия свят на двете Америки, — че животът не си струва да се живее по места, където съществува и най-малка вероятност да завали сняг.
Рамон обаче беше наполовина яки9 и бе отраснал по високите скалисти плата на Северно Мексико. Обичаше хълмовете и бялата вода и нямаше нищо против студа. Знаеше също, че планинската верига Сиера Хуесо в северното полукълбо на Сао Пауло е по-вероятно място за намиране на богата руда, отколкото по-равната местност около Ръката или Нуево Жанейро, или Литълдог. Върховете на Сиера Хуесо се бяха трупали много милиони години преди сблъсъка между континентални плочи да заличи океана между тях. Бившето морско дъно щеше да се е притиснало и избутано високо нагоре по линията на сблъсъка — и щеше да е богато на мед и други метали.
Едва ли златотърсачи като него си бяха правили труда да проучват земите на север; находките долу на юг все още бяха достатъчно богати, тъй че дългият път бе пречка за повечето хора. Сиера Хуесо беше картирана от орбита, но никой всъщност не беше стъпвал там, доколкото Рамон знаеше, и територията все още си оставаше дотолкова неизследвана, че върховете на веригата нямаха имена. Това означаваше, че толкова далече на север няма човешки поселения на стотици мили околовръст и никакъв сателит, който да препредаде мрежовите му сигнали. Ако изпаднеше в беда, можеше да разчита единствено на себе си. Щеше да е един от първите проучватели там, но щяха да минат години, икономическият натиск на юг щеше да се усили и на север щяха да дойдат повече хора — и щяха да следват картите, които Рамон щеше да е направил и продал, и да тълкуват данните, които той щеше да е заел на корпорации и власти. Щяха да тръгнат след него като тукашните мравки-скорпиони — първо една, после няколко, а след това безброй хиляди дребни насекомоподобни, истинска река. А Рамон беше първата мравка, привлечена от риска, от порива да проучва. Беше водач не защото бе избрал да бъде водач, а защото беше в природата му да търси дистанция.
Така беше по-добре — да си първата мравка. Макар да го признаваше с неохота, най-после бе осъзнал, че е по-добре да работи сам, далече от други рудотърсачи. Далече от други хора. По-големите рудотърсачески кооперативи може и да печелеха подобри договори, но също така носеха повече ром и водеха повече жени. А покрай тези двете — и повече бой, знаеше Рамон. Не можеше да се осланя на избухливия си нрав, той винаги му беше изневерявал. Теглил го беше надолу години наред, с боя и неприятностите, в които го въвличаше. Сега го беше въвлякъл в неприятност, която можеше да му струва живота, ако го хванеха. Не, все пак така беше по-добре. Да търсиш жилата на гърба на муле. Тоест сам-самичък със стария си фургон.