Беше си риск, разбира се. Може би голям. Нямаше как да се разбере какво щяха да си помислят или направят тия кучи синове. Бяха по-странни от нортеамерикано, че даже и от японците. Ако не успееше да ги накара да разберат за застрахователната полица, която бе оставил зад себе си, вероятно щяха да го убият. По дяволите, можеше да го убият дори и ако разберяха. Кой можеше да каже? Но животът си е риск. Точно така човек разбира, че е жив.
Толкова далече на север утрото дойде късно и на Рамон му се наложи да циклира през стартера три пъти, докато всички вдигателни тръби не се размразят както трябва. Излетя чак към обед, пикира над заснежените върхове, загледан в ледените облаци високо над планините, тананикаше си. Леко на запад беше тънката сребристобяла ивица на Рио Ембудо, където едва не беше умрял. Някъде там — изяден от рибите и костите му вече отмити към морето — другият Рамон се бе превърнал в част от този свят по един невъзвратим начин. Рамон докосна челото си в знак на уважение към мъртвия. „По-добре ти, отколкото аз, cabrón“.
Беше се опасявал, че смяната на сезоните ще го затрудни в намирането на мястото, и си беше определил три дни за ровене из планините, но не му потрябваха. Приземи фургона на същата висока морава, на която бе кацнал преди толкова време, в един друг живот, загърна се в топлите непромокаеми дрехи и извади новия си полеви комплект. Отне му по-малко от час, за да открои формата на камъка под снега, да разпознае точно къде е и къде иска да отиде.
Докато газеше в снега, извади от раницата си геоложкия клин. Беше дълъг до лакътя му, със закален връх и малка взривна капсула в края. Рамон беше взел и сондажни заряди, но не искаше да смъква цялата скална фасада, ако не се наложи. Стигна до скалата, разчисти я с ръце, намери подходящо място, спря, за да прецени надвисналия сняг — да умре под лавина щеше да е много тъпо точно в този момент, — и намести клина.
Взривът изгърмя с рязък и сух екот. Врани, изпъстрени с бели пера, се разлетяха лениво от околните дървета и заграчиха възмутено, птицегущери се разхвърчаха по склона с плач на ридаещи жени. Дано върхът на клина да се беше забил в сребристия метал на кошера.
Дълго не се случи нищо. Рамон започна да се чуди дали не е сбъркал мястото. Или дали клинът не е влязъл достатъчно навътре. Или дали извънземните не са изоставили кошера и не са избягали в някой още по-отдалечен кът на света, още по-надълбоко. Това щеше да е точно неговият късмет. Ами ако бяха решили, че в края на краищата собственото му бягство е гаесу, и се бяха самоубили до един? Ако вътре в планината нямаше нищо освен мъртви?
Но когато понечи да се обърне, за да слезе при фургона за сондажните заряди, та да опита отново, снегът далече над него и вляво се раздвижи. Огромни късове изпращяха и западаха — камъкът отдолу се разтваряше в тънка цепнатина, невероятно черна на фона на белия сняг. А после, с писклив вой като на въртяща се центрофуга, излетя юнеа, светлите й лъскави страни блеснаха с жълтото на стара кост. Кутията надвисна над него за миг, все едно го оглеждаше.
Рамон замаха с ръце, за да привлече вниманието на съществото и също така да покаже, че не се страхува от него. Че е дошъл тук съзнателно. Чуждият съд увисна във въздуха, полюшваше се, все едно се чудеше на нещо. Рамон, успокоен от колебанието на извънземния, запали цигара и се ухили в студения вятър. Ребрата на отсамната страна на юнеата изтъняха и Рамон видя съществото вътре. Беше към два метра високо, кожата му бе жълтеникава, с вихрещи се шарки от черно и сребърно, покрити с белези от рани. Едното от пламтящите оранжеви очи беше потъмняло завинаги. Рамон се усмихна на стария си приятел и похитител.