А и започваше да открива, че му харесва да е на открито така, сам със себе си, в един такъв ясен ден с голямото, меко слънце на Сао Пауло, което му намигаше от реки, езера и листа. Улови се, че си подсвирква небрежно, докато безкрайните лесове под фургона бавно преливаха от черен корен към дяволско дърво до местните еквиваленти на вечнозелените: куркума, пълзяща върба, хиерба. Най-после наоколо нямаше никой, който да му досажда. За първи път в този ден дори стомахът почти беше спрял да го боли.
Почти.
С всеки изминал час, с всяка гора и езеро, което се появяваше, приближаваше и се плъзваше встрани, мисълта за европеанеца, когото беше убил, се засилваше в ума му, образът се проясняваше пиксел по пиксел, ставаше все по-реален, докато вече почти, почти можеше да го види до себе си, в седалката на помощник-пилота, с онова глупаво изражение на тъпа изненада от собствената му уязвимост пред смъртта, все още отпечатано на широкото му бледо лице — и колкото по-реално ставаше това призрачно присъствие, толкова повече го намразваше Рамон.
Там, в „Ел Рей“, не го беше мразил. Човекът просто беше поредният кучи син, който си търсеше белята и беше намерил Рамон. Случвало се беше повече пъти, отколкото можеше да преброи. Беше част от начина, по който ставаха нещата. Връщаше се в града, напиваше се, намираха се с някой побеснял задник и един от двамата си отиваше читав. Можеше да е Рамон, можеше да е другият тип. Гняв, да, гневът имаше нещо общо с цялата работа, но не и омраза. Омразата означаваше, че познаваш някого, че ти пука за него. Гневът те издигаше над всичко — морал, страх, самия теб. Омразата означаваше, че някой има власт над теб.
Това беше мястото, което обикновено му носеше мир — дивите земи, далечните територии, незаселените места. Напрежението, идващо с това, че е сред хората, отслабваше. В града — Диеготаун или Нуево Жанейро, или където и да е, с твърде много хора струпани на едно място — Рамон винаги усещаше човешкия натиск върху себе си. Едва доловените гласове, смеха, който можеше да е или да не е насочен към него, безличните погледи на мъже и жени, пищното тяло на Елена и разстроеният й ум — това бяха нещата, заради които пиеше Рамон, докато беше в града. На открито оставаше трезвен. На терен нямаше причини да пие.
Но тук, където трябваше да намери мир, еуропеото беше с него. Рамон се вглеждаше в безбрежния небесен купол, а умът му се връщаше към нощта в „Ел Рей“, към внезапно смълчалата се от страх тълпа. Кръвта, изливаща се от зяпналата уста на европеанеца. Петите му, тупащи по земята. Проверяваше картите си, а вместо да остави ума си свободно да се понесе над цепнатините и плоскостите на повърхността, мислеше къде може да отиде да го търси полицията. Не можеше да се отърси от случилото се и безсилието от това бе почти толкова вбесяващо, колкото самото чувство за вина.
Но гузната съвест беше за слабите и глупавите. Всичко щеше да се оправи. Щеше да си прекара времето навън, да общува с камъка и небето, а когато се върнеше в града, европеанецът щеше да е стара история. Нещо полузабравено и преразказвано в хиляда различни варианта, нито един от които верен. Просто една малка смърт между всичките стотици милиони — естествени или не, — случващи се всяка година из цялата позната вселена. Отсъствието на мъртвия щеше да е като изваден от водата пръст — нямаше да остави дупка.
Планините очертаха линия през света пред него: лед и желязо, желязо и лед.
Това трябваше да са Зъбците, което означаваше, че вече е прелетял отвъд Фидлърсджъмп. Провери навигационните трансмитери. Нямаше никакъв сигнал. Беше излязъл извън човешкия контакт, извън непълната комуникационна мрежа на колонията. Сам. Промени курса на полета според първоначалния си план, за да обърка всякакви човешки хрътки, които законът можеше да изпрати след него, макар да знаеше, че е ненужно. Нямаше да го преследват. На никого нямаше да му пука за него.
Включи автопилота, наклони седалката назад, докато не стана почти като легло, и въпреки почти реалното укорително присъствие на еуропеото се остави навъртащите се под него мили да го приспят.