Когато се събуди, над хоризонта се издигаха още по-величествените върхове на веригата Сиера Хуесо, а слънцето се снишаваше и мяташе сенки по скалите. Изключи автопилота и спусна фургона на неравна планинска морава на южните склонове на веригата. След като изпъна мехурестата палатка, включи и последния периметров алармен сигнал, изкопа ямата за огнището и събра сухи дърва за огън, отиде до брега на малкото езерце наблизо. Толкова далече на север беше студено дори през лятото, а водата бе ледена и чиста — биочипът на манерката му не показа нищо по-обезпокоително от малка следа арсеник. Събра две шепи захарни бръмбарчета и ги отнесе в бивака. Сварени имаха вкус на нещо средно между рак и скарида, а черупките с грапавина като на гранит придобиваха непредсказуеми искрящи цветове на дъгата, щом се изсмучеше запълнилата ги плът. Лесно беше да се живее в тази дива страна, стига да знаеш как. В добавка към захарните бръмбари и други достъпни за събиране ядливи неща имаше вода подръка, а и лесен за лов дивеч, ако решеше да се задържи за повече от месец-два, за колкото щяха да стигнат продуктите във фургона му. Можеше да остане до равноденствието, зависи от времето. Дори се улови, че се чуди колко студено е през зимата тук, на север. Ако прескачаше на юг до Фидлърсджъмп за гориво и спеше във фургона през най-студените месеци…
След като се нахрани, запали цигара, отпусна се на гръб и загледа как планините започнаха да помръкват заедно с небето. Един клепок закръжи на фона на високите облаци и Рамон се надигна на лакът, за да го погледа. Съществото полюшваше огромното си плоско жилаво тяло, гребеше със заострените си криле. Нелепо пискливият му вик достигаше ясен до ушите му през въздушните течения. Силите им бяха почти равни — в момента може би го преценяваше, решаваше, че е прекалено голям за ядене. Клепокът се наклони на една страна и се хлъзна надолу и встрани, понесъл се сякаш по дълъг невидим въздушен склон, за да подгони дребните пискуни и скакалци из долината. Рамон го гледа, докато не се смали колкото дребна монета и не засия бронзов на гаснещата светлина.
— Добър лов! — извика след него и се усмихна. — Добър да е и за двама ни, нали?
Когато последният лъч дневна светлина докосна върха на хребета по източния склон на долината, нещо привлече погледа му. Прекъсване в скалата. Не беше цветът на геологична жила, а нещо по-смътно. Нещо в начина, по който се издигаше скалата. Беше не толкова тревожещо, колкото интригуващо. Рамон си го отбеляза наум — нещо странно, заслужаващо си да го проучи на заранта. Разлом може би.
Позадържа се още малко край огъня, докато нощният мрак не се сгъсти и чуждите звезди не настъпиха с ледените си искрящи легиони. Изреди наум имената на съзвездията, изрисувани от хората на Сао Пауло на мястото на старите съзвездия от Земята — Мулето, Каменният мъж, Цветът на кактуса, Болният гринго — и се зачуди (казвали му бяха, но бе забравил) в кое ли от тях примигва като звезда слънцето на Земята? После се прибра да поспи и да сънува, че отново е момче по студените каменни улици на своето пуебло на билото на хълма, седнало на покрива на бащината къща в тъмното, загърнато в опърпано вълнено одеяло, мъчи се да не обръща внимание на високите сърдити гласове на родителите си в стаята долу и търси с очи звездата на Сао Пауло в зимното небе.
4.
На заранта поля с вода останалата от огъня пепел и се изпика отгоре колкото да е сигурен, че е угаснал. Закуси с царевична питка с боб, а след това изключи пистолета от батериите на фургона и го прибра в кобура. Тежестта на оръжието лепна с вдъхваща увереност топлина на бедрото му. Тук навън човек не можеше никога да е сигурен дали няма да се натъкне на чупакабра или скубограб. Смени меките пантофи от кожа на плескун, които носеше във фургона, със старите си груби алпийски боти и тръгна към скалата, която му бе направила впечатление снощи. Както винаги, чувстваше се по-удобно със скърцащите по неравния терен боти, отколкото по улиците на града. Росата се беше просмукала в тревите и листата на храстите. Малки маймуноподобни гущери скачаха пред него от клон на клон, подвикваха си с тънки подплашени гласчета. На Сао Пауло имаше милиони неописани видове. За двадесетте минути, колкото му отне, докато стигне до едно по-обещаващо място в подножието на скалната стръмнина, сигурно се беше изкатерил покрай стотина растения и животни, които други човешки очи никога не бяха виждали.
Скоро стигна до мястото и започна огледа почти със съжаление. Беше си доставил удоволствие от самото усилие на изкачването, спираше се често, за да се наслади на гледката или да отдъхне на размътената слънчева светлина. Сега трябваше да се залови за работа.