Лишеят, впит в скалата на планинския склон, беше тъмнозелен и израснал на широки спирали, които му напомниха за пещерни рисунки. Отблизо разломът беше по-малко явен. Можеше да проследи пластовете от една скала на друга без следа от нарушаване или промяна в нивото. Онова, което бе засякъл в гаснещата светлина на предния ден, сега беше невидимо.
Смъкна раницата от раменете си, запали цигара и огледа замислено планинския скат. Камъните наоколо изглеждаха предимно метаморфни — издължената им зърнеста структура говореше за невъобразимото налягане близо до кората на Сао Пауло. Ледниците при преминаването си щяха да са издълбали този терен, застилайки всяко равно място. Все пак основният камък определено беше вулканичен или метаморфен. Утаечните пластове, ако изобщо имаше такива, щяха да са по-нависоко, където повърхността беше най-нова. Беше от тези места, където човек можеше да намери находката, на която се е надявал. Уранова руда вероятно. Волфрам или тантал, ако извадеше късмет. А дори да намереше само злато, сребро или мед, имаше места, където все още можеше да продаде данните. Информацията щеше да е по-ценна от самите метали.
Тъжната ирония на професията му му убягваше. Никога нямаше да напусне Сао Пауло по свое желание. Тъкмо нейната пустота бе това, което я превръщаше в толкова удобен пристан за него. В някоя по-развита колония глобалните сателити и мрежовите елементи по планетарната повърхност правеха самотата невъзможна. Сао Пауло все още имаше граници, извън които не беше познато почти нищо. Той и другите като него бяха ръцете и очите на колониалната индустрия — любовта му към неизвестните кътчета и ниши на света бе маловажна. Опитът му с тях, данните, проучванията и знанието — те имаха стойност. Тъй че печелеше парите си, като унищожаваше тъкмо нещата, които му носеха утеха. Порочна схема, но типична за вродената обреченост на човечеството да действа противоречиво. Той стъпка цигарата, извади от походната раница малка кирка и започна дългия и бавен процес с търсенето на добро място за поставянето на сондиращия заряд.
Слънцето грееше благосклонно. Рамон си съблече ризата и я затъкна в колана на пистолета. С кирката и малката полева лопата разчисти тънкото покритие от растения и почва. Коравата здрава скала бе на по-малко от половин метър под повърхността. Ако се беше оказало много повече, щеше да се наложи да се върне за инструментите във фургона — достатъчно мощни за малки разкопки, но скъпи и податливи на чупене, а виещият звук на цивилизация бе аргумент против използването им. Огледа отново склона и реши, че сигурно има места, които щяха да изискват по-екстензивна работа. Толкова по-добре, че бе започнал тук.
Предназначението на сондиращия заряд бе да изкърти от живата скала мостра с една ръка дължина. Или по-дълга, ако камъкът се окажеше особено мек. През следващата седмица Рамон щеше да събере поне десет такива ядки от места нагоре и надолу по долината. След това щеше да има три-четири дни, докато лабораторното оборудване на фургона пресее следите от руди, твърде слаби, за да се различат само с оглед. След като се справеше с това, Рамон можеше да обмисли стратегия за събиране на най-полезната информация по най-евтиния възможен начин. Още докато нагласяваше първия заряд, се улови, че вече си мечтае за онези дълги, бавни и мързеливи дни, докато вървят анализите. Можеше да ходи на лов. Или да проучи езерата. Или да легне на слънце и да спи, а тревите да му пеят под ласката на топлия вятър. Пръстите му играеха по експлозивите, дърпаха жици и настройваха чипове с лекотата и автоматизираното изящество на дългата практика. Много рудотърсачи бяха загубили кариерата и ръцете си — някои и живота си — от това, че бяха прекалено непредпазливи с инструментите си. Рамон беше предпазлив, но имаше зад гърба си и много практика. След като мястото бе избрано и разчистено, поставянето на заряда отне по-малко от час.
Странно — улови се, че отлага активирането му. Толкова спокойно беше тук, толкова тихо, толкова мирно! Оттук, отгоре, гористите склонове преливаха от черно в убито синьо и оранжево, дърветата се полюшваха като мъхнат килим, щом вятърът задухаше през тях. Ако не се броеше бялото яйце на мехурестата му палатка долу и фургонът до нея, сцената навярно не се беше променяла от самото начало на времето. За миг бе почти изкусен да забрави за извличането на мостра и просто да се отпусне и да продължи безметежно пътуването си, след като бездруго беше принуден да се крие сред хълмовете, но набързо потисна изкушението. Заглъхнеше ли шумотевицата около убития европеанец, щом се върнеше все пак щяха да му трябват пари, фургонът нямаше да издържи вечно, а не гореше от желание да се изправи пред укорителния поглед на Елена, ако отново се върне с празни ръце. Може би бездруго нямаше да се намери руда тук, каза си почти с надежда и посоката, в която бяха тръгнали мислите му, го учуди. Да си богат все пак не е лошо, нали? Стомахът му отново се сви от болка.