Вдигна отново поглед нагоре по стръмния склон. Беше красиво; грубо и девствено. Свършеше ли си работата тук, нямаше да е същото.
— Моите най-искрени извинения — промълви той на гледката, която скоро щеше да развали. — Но човек трябва все някак да си изкара парите. На хълмовете не им трябва да ядат.
Извади още една — последната — цигара от сребърната табакера и я запали като осъден на смърт преди екзекуцията. Слезе при канарите, които бе избрал за убежище, като изпъваше по пътя си фитила, присви се зад скалите и запали фитила с фаса.
Очакваният взрив не закъсня. Но звукът, който трябваше да е рязък, да отекне кратко от склоновете и да заглъхне, се извиси — все по-силен и продължителен. Склонът под Рамон се разтърси тежко като великан, размърдал се в тревожния си сън, и той чу забързания грохот на свличащи се камъни. Дори само звукът мигновено му подсказа, че е станало нещо ужасно нередно.
Обгърна го огромен облак прах, бял като мъгла и с вкуса на вар и камък. Срутване. Нищожният сондиращ заряд по някакъв начин бе предизвикал голямо срутване. Закашлян, Рамон се наруга и превъртя бързо в ума си онова, което беше видял. Как можеше да е пропуснал толкова нестабилен скат? Грешки като тази убиваха рудотърсачи. Ако си беше избрал прикритие малко по-близо от това, щеше да е мъртъв. Или по-лошо, осакатен и затрупан тук, където никой нямаше да го намери — заклещен под камъните, докато червеняците не дойдат и не оглозгат плътта от костите му.
Гневният гръмотевичен рев заглъхна, замря. Рамон се надигна иззад скалите и размаха ръка пред лицето си, сякаш с раздвижването на въздуха кислородът в него щеше да стане повече или поне щеше да намали гъстата каменна прах, която несъмнено се трупаше в носа и дробовете му. Бавно, с несигурни стъпки закрачи по новообразувалия се сипей. Камъните миришеха някак странно нажежени.
На мястото на срутилата се каменна фасада се издигаше метална стена. Висока колкото половината хълм и с ширина двадесет — двадесет и пет метра.
Беше невъзможно, разбира се. Трябваше да е някакво чудато естествено образувание. Той пристъпи напред и собственото му отражение — бледо като призрак на призрак — се задвижи към него. Щом протегна ръка, размътеният му двойник също се пресегна, спря се, когато и той се спря. Рамон замръзна, преди дланта му и призрачната длан да се докоснат, забелязал стъписаната и объркана физиономия на отражението си в метала — несъмнено отговаряше на изписаната на собственото му лице. След това предпазливо докосна стената с върховете на пръстите си.
Металът беше хладен. Взривът дори не го беше надраскал. И макар умът му да се бунтуваше срещу тази мисъл, това тука очевидно беше неестествено. Беше направено. Направено от някого и скрито от някого зад планинската скала, въпреки че не можеше да си представи от кого.
Отне му още един миг, докато осъзнае напълно какво означава това. Нещо беше заровено тук, под хълма, нещо голямо, може би някаква постройка, бункер. Може би целият хълм беше кух.
Това наистина беше голямо, точно както бе уверявал Мануел. Но находката не беше руда — беше този огромен артефакт. Не можеше да е човешки артефакт, човешката колония не беше толкова стара, че да остави зад себе си развалини. Трябваше да е от чужда цивилизация. Може би беше на милиони години. Учени и археолози щяха да се побъркат над тази находка; може би дори енье щяха да се заинтересуват от нея. Ако не успееше да договори откритието си за колосална сума, значи изобщо не беше толкова умен, колкото си въобразяваше…
Опря цялата си длан в метала и отражението му повтори жеста. Хладният метал завибрира под ръката му и докато изчакваше, стената запулсира по-силно — буум, буум — дълбоко и ритмично като ударите на някакво голямо скрито сърце, като сърцето на самата планина, огромно, каменно и древно.
В тила му отекна предупредителен звън и Рамон се огледа разтревожено. Друг на негово място можеше и да не реагира с подозрение на това странно откритие, но сънародниците му бяха преследвани стотици години и той самият помнеше добре онзи изпълнен с постоянен страх живот, едва сдържаната неприязън на мехиканос, които само чакаха да се появи повод да нападнат и пометат селцето им.