Тласнат от обзелата го дързост и гняв, Рамон отново затича към фургона, поглеждаше с едно око към небето. Беше преодолял повече разстояние, отколкото си мислеше — фургонът беше само на още няколко минути тичане. Само онова да го оставеше да излети! Нямаше да спира, за да снима, не и с онова проклето нещо, което душеше за него. Но щеше да доведе сила от Диеготаун — личната гвардия на губернатора може би. Полицията. Армията. Каквото и да се криеше в този хълм, щеше да го изкара на светло и да разпука черупката му. Не го беше страх нито от него, нито от никого и нищо. Не го беше страх от Бога. Онова жалко хленчене — Моля ти се! Нищо не видях! — вече го беше забравил.
Стигна до моравата с бивака точно когато чуждото нещо отново се появи горе. Поколеба се, разкъсан между желанието да затича към фургона и да скочи назад към храстите.
Беше достатъчно близо, за да определи размерите му: беше по-малко, отколкото си мислеше — може би два пъти по-малко от фургона. Беше някак жилесто, с дълги бели нишки като накапало от свещ по стените му. Или лицето му. Когато се сниши още, буца задави гърлото на Рамон. Беше прекалено близо. Изобщо нямаше да може да се добере до фургона, преди то да застане между тях.
„Може би е дружелюбно — помисли Рамон. — Майчице Божия, дано да е дружелюбно!“
Фургонът избухна. Огнен гейзер и пушек изригнаха от моравата с рев като от водопад и птици с ребърчати крилца се разлетяха с писък над планинския склон. Ударната вълна блъсна Рамон, зашлеви го с пръст, камъчета и изтръгната трева. Той се олюля, мъчеше се да се задържи на крака. Парчета разтопен метал затупаха около него, прогаряха дупки в моравата. Това нещо стреляше по него! През пелената от дим Рамон видя как нещото се обърна, прелетя на пет метра над повърхността, възви отново към него. Мехурестата палатка изхвърча нагоре сред кълбо разширяващ се газ, парчета разкъсана пластмаса се завъртяха и разхвърчаха като подплашени бели птици сред горещата вълна на взрива.
Рамон зърна това само за миг. Вече беше побягнал с отчаяна бързина, кривеше на зигзаг, провираше се през гъстия храсталак. Чуваше накъсания си дъх, а сърцето му блъскаше в гърдите като юмрук. По-бързо!
По-скоро усети, отколкото видя приближаващия се зад гърба му чуждоземен съд. Изкрещя отчаяно, завъртя се, стреля три пъти към връхлитащото нещо колкото може по-бързо, след това се обърна и отново затича. Едно дърво избухна, докато го подминаваше, трески го шибнаха в лицето и през краката. Чу как тънкият вой се приближи, усили се, честотата му се удвои. Ударна вълна изби въздуха от дробовете му и той залитна. Стреля отново с пистолета, докато падаше, без да знае в какво се цели и дали е улучил.
След това нещо го удари. Силно. Мозъкът му се замъгли и угасна като внезапно духната свещ.
Когато се събуди, събуди се в мрак…
Втора част
5.
В тъмното — обездвижен и недишащ — Рамон усети как паметта му започва да се прояснява. Начинът, по който Гриего беше свил рамене. Грохотът и дрънченето на платформата на чупакабрата. Кръвта на европеанеца — бледа на червената светлина и черна на синята. Вкусът на каменна прах. Вкусът на устата на Елена. Детайли, които ставаха все по-ясни и като се съсредоточеше, той вече можеше да чуе гласовете, да усети плата на ризата, която беше носил. Всичко. Съществото от планинския хълм го беше взело и беше направило нещо с него. Затворило го беше в тази необятна и пуста чернилка с помощта на процес, който не можеше да си представи, и по причини, които не можеше да предположи. Тишината и празнотата променяха естеството на времето. Вече не съществуваше усещане за време. Не можеше да определи колко време е бил тук, нито дали е спал. Не можеше да прецени колко здрав е разсъдъкът му повече от къде е север — без контекст понятия като лудост и посока бяха безсмислени.
Когато се появи, движението бе толкова леко, че Рамон почти повярва, че си го е въобразил. Нещо го бутна. По кожата му премина течение — невидимо течение в невидимо море. Имаше усещането, че го въртят на бавни кръгове. Нещо плътно се удари в раменете му, а след това се вдигна нагоре по гърба му, или пък той потъна надолу. Гъстата като сироп течност изтичаше покрай него, течеше по лицето и тялото му. Помисли си, че се изцежда, въпреки че също толкова лесно можеше да си представи, че го вдигат през нея. Потокът стана по-гъст и буен. Разтърси го глухо вибриране: буум. После отново, заби през плътта и костите му: буум, буум. Размътена водниста светлина се появи над него, много смътна и немислимо отдалечена, като звезда в някое далечно съзвездие. След това се усили, стана по-ярка. Течността, в която плуваше, се изцеди, повърхността стана по-близка, все едно той се издигаше от дъното на езеро. Най-сетне изплува и последните остатъци от течността изчезнаха.