Въздух, светлина и звук го удариха като юмрук.
Тялото му се загърчи като жива риба в тиган, всеки мускул се стегна на възел. Изви се в дъга като епилептик — петите и главата понесоха тежестта, гръбнакът му се огъна като лък. Нещо, което не успя да види, го плесна по корема и той усети как някаква игла се хлъзна навътре в основата на гръбнака му. Повърна с болезнено усилие — от устата и носа му блъвна гъст кехлибарен сироп. А после отново, на болезнени, разтърсващи спазми, които изхвърляха още, все едно че дробовете му бяха пълни с това вещество.
„Ще живея — каза си Рамон. — Не е по-лошо от това да ти е призляло от много мускат. Мога да преживея това…“
Друга дълга игла се заби във врата му. Вледеняващ огън го жегна там, където го прониза; усети как слюнкоподобният секрет потече по хълбоците му, след това горещината се вля в него като вряла вода.
„Какво сте направили с мен? — опита се да изкрещи Рамон. — Какво сте сложили в мен?“
Изведнъж, много рязко, сърцето му се събуди за живот… и с ужасно, рязко потръпване той започна да диша.
Въздухът, който гълташе, режеше като стъкло, сърцето му блъскаше в гърдите. Светът почервеня. Болката изтласка всякаква мисъл, всякакъв усет за самия него, след това бавно заглъхна.
Разтърси го нова вълна на гадене. Повърна пак, плачеше от болка и срам и кашляше. Струваше му се, че това продължава часове, но миговете на покой между спазмите постепенно се удължиха и като че ли част от силата му започваше да се връща. Сърцето му престана да се блъска като птица, мъчеща се да се освободи от мрежа. Надигна се предпазливо.
Беше гол на дъното на метален резервоар, не повече от два на два. Толкова с безбрежния катраненочерен океан! Стените бяха прекалено високи, за да погледне над тях, а светлините — синьо-бели и остри — бяха твърде ярки, за да различи тавана. Опита се да се изправи, но мускулите му бяха омекнали. Беше страшно студено. Смъкна се на металния под и затрепери, зъбите му затракаха. Опита се да вдигне ръка, но импулсът бавно достигна до мускулите и ръката му се залюля като пияна. Силни миризми, които не можеше да определи, пареха ноздрите му.
Нещо подобно на змия се надигна над ръба на резервоара — дебело колкото ръка на щангист, с мъртвешки сив цвят като загнило месо и сегментирано като червей. Сякаш пулсиращи спазми преминаваха по цялата му дължина. Рамон видя как се поколеба, все едно го преценяваше, а след това се изпъна надолу към него. Три дълги тънки пипала се разгънаха оттам, където трябваше да е главата му. Сивата змия избута небрежно тромавото париране на Рамон и го сграбчи за рамото. Рамон се замята немощно, но силата му си беше отишла, а змийската хватка бе студена и безжалостна като смърт. Друга змия се протегна надолу и се уви около кръста му.
Змиите го вдигнаха плавно от резервоара. Той се опита да изкрещи, но звукът, който успя да издаде, не беше повече от хрипливо покашляне. Вече беше високо във въздуха, в нещо, което приличаше на просторна пещера с висок таван, изпълнена с шум, движение и невъобразими форми. Пещерата кипеше от дейност, която Рамон не можеше да сведе до никакви понятни шаблони, понеже нямаше база за каквото и да било сравнение. Носът и устата му бяха пълни с някаква остра лютива миризма, наподобяваща формалдехид.
Двете змии го поставиха на платформа до една от стените на пещерата. Повърхността й бе плътна, но гъбеста, като огромен черен език. Той рухна, щом го пуснаха, краката му бяха твърде отслабнали, за да удържат тежестта му. Зачака на ръце и колене, зяпнал ужасните ярки светлини, задъхан като хванато в капан животно, за момент закопня за безвременния мрак, който бе оставил зад себе си.
Тук, в ъгъла между стената и пода на пещерата, беше по-сумрачно. В сенките тромаво се задвижиха смътно очертани фигури. Очертаха се, щом излязоха напред, окъпани от светлината, но Рамон все още не можеше да ги различи. Умът му продължаваше да се мъчи да ги вмести в познатите човешки представи, но те — ужасно, ужасяващо — отказваха да се поберат. Прекалено големи бяха, прекалено нелепи, а очите им бяха оранжеви и грееха ярко.
От края на изпънато във въздуха пипало се показа игла и се заби бързо в рамото на Рамон, толкова бързо, че той не успя да се задвижи и да окаже съпротива. Прониза го нова топла вълна, от която кожата му настръхна и изведнъж се почувства по-силен. Що за инжекция му бяха били? Глюкоза? Витамини? Сигурно имаше и успокоително — главата му се проясни и той се почувства по-буден и по-малко уплашен. Надигна се на колене и инстинктивно прикри с ръка слабините си.