Фигурите бяха спрели на няколко стъпки от него. Бяха три, всички двукраки, едната по-голяма. Рамон вече ги виждаше по-ясно. Умът му ги прие като измама — вече си мислеше за тях като за хора, облечени в гротескни костюми, и продължи да търси с поглед някой неубедителен детайл, който да издаде маскировката им.
В същото време осъзнаваше, че истината е съвсем друга. Изобщо не бяха дегизирани човешки същества. Бяха чужди, несъпоставими с нито една от познатите му извънземни раси. Рамон беше странствал сред звездите на един от огромните кораби-галери на сребърните енье, а веднъж беше зърнал за миг три космати шестокраки х'дзеи по задните улици на Акапулко, екзотични същества, които приличаха на кръстоска между котка и гъсеница. Туру ги беше виждал само на видео и дори тогава беше настръхнал. Тези извънземни не бяха туру, нито енье, нито циан, не бяха представители на нито една от Великите раси. Не бяха част от познатата му вселена. Мястото им не беше тук. Сто въпроса, обвинения и молби се бореха в ума му. „Кои сте вие? Какво искате? Моля ви, не ме убивайте“.
Но поне бяха хуманоидни двукраки, не паяци, октоподи или големооки медузи, въпреки че нещо в движенията на крайниците им изглеждаше смущаващо странно. Двете по-малки бяха на ръст към два метра, по-голямото една педя по-високо, с което и най-ниското се оказваше много по-високо от Рамон. Торсовете им бяха цилиндрични и сякаш с еднаква ширина в бедрата, кръста и раменете, и със сигурност тежаха поне по сто и трийсет килограма, въпреки че основното впечатление, което създаваха, бе за гъвкавост и изящество. Кожите им бяха гладки, лъскави, но всяко същество бе със своя характерна оцветка: едното беше на сини и златисти петна, второто — светлокехлибарено, докато най-голямото имаше жълтеникава плът, покрита със странни спираловидни шарки в сребристо и черно.
Всички носеха широки колани с накачени по тях неразпознаваеми предмети от метал и стъкло, а на шиите едва забележими въжета от някакъв пепелявосив материал. Ръцете им бяха непропорционално дълги, дланите огромни, пръстите — три пръста, два палеца — несъразмерно тънки и деликатни. Главите им бяха разположени ниско, в кухина между раменете и леко издадени напред на дебели къси вратове, което им придаваше войнствена и агресивна външност, като озъбени костенурки. От теметата им под нелепи ъгли се спускаха гребени коса или пера. Шипове стърчаха от раменете им, от тиловете и горната част на гръбнаците и образуваха настръхнали гриви. Главите им бяха грубо триъгълни, сплескани отгоре, но издути в основата на черепа, с рязко изострени надолу лица. А лицата бяха лица от кошмар: големи меки черни зурли, нашарени със синьо и оранжево, потръпващи и душещи, с уста като кървящи рани, прекалено широки и без устни, и малки зяпнали очи, разположени прекалено ниско от двете страни на зурлата. Оранжеви очи, пламтящи и безлични като лъскави топчета.
Зяпнали в него.
Гледаха го, все едно беше някакво насекомо и това разпали искрата на гнева в него. Той се изправи и на свой ред ги изгледа с ярост, все още треперещ, но решен да не издава страха си. Рамон Еспехо не коленичеше пред никого! Особено пред гадни свръхестествени чудовища като тези!
— Кой от вас… — изграчи Рамон, закашля се и започна отново: — Кой от вас, скапани шибаняци, ще плаща за фургона ми?
Съществата не реагираха на думите му. Голямото изпъна напред странно подвижната си ръка — движение, което напомни на Рамон за водорасло, раздвижено от леко океанско течение. Рамон се намръщи, когато странникът изви онова, което беше помислил за пръсти, назад към себе си — веднъж, два пъти, три пъти. Съществото спря, след което повтори движението. Имаше нещо изкуствено в жеста, все едно го беше запомнило наизуст, сякаш естественият за него еквивалент щеше да е безсмислен за хората. От дълбините под тях отекна глух тътен — сърцето на планината, което изтуптя два пъти и затихна. Рамон се огледа. Съществото повтори въртящия жест.
— Искаш да се приближа до тебе ли? — попита Рамон навъсено.
Голямата зурла на създанието потрепери, перата по главата му се изправиха и паднаха. Странният въртящ жест се потрети. Рамон внезапно си спомни за един журналист, който бе дошъл на Сао Пауло от Кигиаке — единствената му испанска дума беше gracias. Чуждоземното беше точно като него — един-единствен жест, повтарян по всеки повод, прилаган повсеместно.