Беше мъртъв.
Беше мъртъв и се рееше над огромно сухо море, което се простираше до вечността във всички посоки. Макар и сляп и глух, усещаше необятността на този неизмерим, непроницаемо черен океан.
Беше мъртъв и в Преддверието на Ада. Същото Преддверие на Ада, което папата в Сан Естебан непрекъснато отричаше. И чакаше в мрака Деня на Страшния съд.
Едва не се разсмя от тази мисъл — беше по-добре от онова, което му бе обещавал католическият свещеник в малката църковна обител в селцето му в планините на Северно Мексико: отец Ортега често го уверяваше, че ще отиде право в огньовете и изтезанията на Ада веднага щом умре неизповядан, — но не можа да я изтласка от ума си. Беше умрял и тази пустота — безбрежният мрак, безкрайният покой, затворен сам и единствено със собствения си ум — бе това, което винаги го беше очаквало през целия му живот, въпреки благословиите и опрощенията на Църквата, въпреки греховете му и редките, полуискрени покаяния. Всичко онова нямаше никакво значение. Пред него се простираха безчет години без нищо освен собствените му грехове и провали, за които да мисли. Беше умрял и наказанието му бе винаги и вечно да бъде себе си под неумолимото невидимо Божие око.
Но как все пак беше станало? Как беше умрял? Паметта му изглеждаше някак ленива, неотзивчива като тракторен двигател в студена зимна сутрин — труден за стартиране и задвижване, без да трещи и да се дави.
Започна да обрисува в ума си най-познатите неща. Стаята на Елена в Диеготаун, с малкото прозорче над леглото, дебелите кирпичени стени. Крановете на умивалнята, стари и вече ръждясали, въпреки че човечеството едва ли бе на планетата от повече от четиридесет години. Малките яркочервени стоножки, които щъкаха по тавана, многобройните им крачета се люшкаха като гребла. Острите миризми на куркума и марихуана, разлята текила и печени чушки. Ревът на транспортни кораби в небето — пореха въздуха и излитаха в орбита.
Последните събития от живота му бавно започнаха да придобиват очертания, все още смътни и мъгливи като в объркана прожекция. Беше ходил в Диеготаун за Благославянето на флотата. Имало беше парад. Беше ял печена риба и жълт ориз, купени от уличен продавач, и беше гледал фойерверките. Пушекът миришеше като в открита мина, а изразходените фойерверки съскаха като змии, докато падаха в морето. Обгърнат от пламъци великан, който размахваше ръце в ужасна болка. Реално ли бе това? Миризмата на лимон и захар. Старият Мануел Гриего беше приказвал надълго и широко за плановете си, когато корабите на енье най-сетне се появят от хиперпространствения скок към колонията Сао Пауло. Изчерви се от внезапния и силен спомен за мириса на тялото на Елена. Но това беше преди…
Имало беше скандал. Беше се карал с Елена, да. Сякаш пак чу гласа й — висок, обвинителен и зъл като лая на питбул. Беше я ударил. Това го помнеше. Тя пищя, мъчеше се да му издере очите, изрита го в топките. А след това се помириха, както ставаше винаги. По-късно, докато потъваше в доволен сън, тя прокара пръстите си по белега от мачете по ръката му. Или това бе в някоя друга нощ? Толкова много от нощите им заедно завършваха така…
Все пак беше имало друга нощ, още по-преди… Но мислите му боязливо се отдръпваха от това, както муле се дърпа от змия на пътя.
Беше я напуснал преди разсъмване. Измъкнал се беше от стаята й, натежал от миризмата на пот и секс, докато тя все още спеше, за да не му се наложи да говори с нея, и бе усетил хладината на утринния бриз по кожата си. На пътя му се разпръсваха плескуни, тревожните им писъци звучаха като изпаднали в паника обои. Беше долетял с фургона си до станцията на екипировчика, защото щеше да… преди да го хванат…
Умът му отново запъна. Но сякаш не гадната липса на памет бе погълнала личния му свят, а нещо друго. Имаше нещо, което умът му не искаше да си спомни. Бавно, като скърцаше със зъби, той насили паметта си да се подчини на волята му.
Беше прекарал деня в пренастройване на две вдигателни тръби на фургона. Някой беше там, с него. Гриего — роптаеше за някакви части. А след това беше отлетял към джунглите, затънтените краища, terreno cimarrón1…
Но фургонът му беше експлодирал! Нали? Изведнъж си спомни как фургонът избухва, но си спомни, че го вижда отдалече. Взривът не го беше поразил и все пак… споменът бе наситен с отчаяние. Унищожаването на фургона беше свързано с това, каквото и да беше то. Опита се да докара на фокус този момент: яркостта на пламъка, горещия внезапен вятър на ударната вълна…