То се обърна, направи няколко нечовешки изящни крачки, след което отново извърна торса си към Рамон и повтори жеста. „Последвай ме“. Другите две същества стояха на местата си като вкаменени, само зурлите им потръпваха нервно.
— Взет съм в плен от чужденци, а са толкова тъпи, че не могат да говорят — изсумтя Рамон, отново обзет от дързост и гняв. — Ей, ти. Pendejo. Защо, мамицата ти, съм длъжен да те последвам, а? Кажи ми поне една добра шибана причина.
Съществото стоеше неподвижно. Рамон се изплю, плюнката изчезна още щом падна върху черната, наподобяваща език платформа, която сякаш я засмука с мляскащ звук. Рамон поклати глава отвратен — всъщност май не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Тръгна бавно напред, с колебливи стъпки по смущаващо влажната кадифена повърхност, която поддаваше под краката му, и се заозърта притеснено, чудеше се дали да не опита да побегне. Да побегне, но накъде? А и някои от предметите, окачени на колана на съществото, почти със сигурност бяха оръжия…
Съществото изчезна във врата, изсечена в голата скала, като преди това отново погледна назад и направи любимия си жест.
Като се мъчеше да понесе голотата си като дреха, Рамон го последва в тъмното. Другите две чудовища вървяха плътно зад него.
6.
След време Рамон не можеше да си спомни ясно това вървене. Бяха го превели през тунели, широки и високи едва колкото чуждите същества да могат да минат. Тунелите се скосяваха стръмно нагоре и надолу, завиваха рязко и се затваряха в кръг като че ли произволно. Скалата беше леко фосфоресцираща и осигуряваше светлина, колкото да може да вижда къде стъпва. Отказваше да погледне през рамо следващите го две сенки, въпреки че нервите му се гърчеха като червеи.
Тишината тук, в недрата на хълма, бе почти мъртвешка, макар понякога през дебелите пластове скала да се чуваше далечно смътно фучене. За Рамон този звук бе като писъци на прокълнати души, оставени сами на студа и на милостта на някой далечен бог. Понякога прекосяваха ярко осветени и оживени пространства, помещения, пълни с дрънчене, грохот и наситена миризма на гнило, помещения, просмукани от огненочервени, сини или зелени отблясъци, помещения тъмни като мастило освен смътно сребристата линия на пътеката, по която вървяха. Веднъж постояха задълго неподвижни в едно помещение, в което вътрешностите на Рамон се смъкнаха, и той се зачуди дали не са в нещо като асансьор.
Всяка зала, през която минаваха, изглеждаше по-сюрреалистична от предишната. В една неща, които приличаха на огромни паяци, лежаха скупчени в центъра на нещо като басейн с бавно движещо се светещо синьо масло. Друга камера с висок таван беше пълна със също такива същества — гъмжаха около струпани на тераси по пещерния под странни обекти. Оборудване може би, машини или компютри, макар повечето неща да бяха толкова непознати, че сетивата му ги регистрираха като смътни неразличими петна, нелепа смесица от форми, сенки и мигаща светлина. Далече в другия край на пещерата две гигантски същества — подобни на тримата му спътници, но високи пет-шест метра — се трудеха в полумрак, вдигаха и трупаха огромни късове, наподобяващи восъчни пити, с бавни изящни движения, нереални и кошмарно красиви като динозаври на стопкадър от стари филми на ужасите. Встрани от тях по-дребно същество подбутваше поток от нещо като шупнала меласа надолу по стъпаловидно образувание от нападали канари, сякаш го подтикваше да потече по-бързо.
Умът му не можеше да побере всичко. Съзнанието му бясно кръжеше в отчаяно усилие да проумее видяното. Кошмарното вървене се превърна в непрекъсната поредица невъобразими гледки. Огромно сиво пипало се протегна от една стена, погали съществото пред него, а след това се спусна на пода и се хлъзна назад, гърчеше се като змия. Миризма като на кардамон, пържен лук и спирт изпълни въздуха и се стопи бързо. Дълбокият пулсиращ тътен, който беше чул по-рано, отекваше на интервали привидно без никакъв ред, но Рамон се улови, че започва да се учи да го предчувства.
В тунелите между камерите беше тясно, тъмно и тихо. Гърбът на водещото същество блестеше смътно на фосфоресцентната светлина от скалите и за миг на Рамон му се стори, че шарките по плътта му се движат, гърчат се и се променят като живи същества. Залитна и инстинктивно се вкопчи в ръката на съществото, за да се задържи. Кожата му беше топла и суха, като змийска. В затвореното пространство на тунела успя да подуши миризмата на чуждото същество — беше тежка, мускусна, като зехтин, като карамфилово масло, необичайна по-скоро, отколкото неприятна. То нито погледна назад, нито спря или издаде звук. Трите същества продължаваха да крачат невъзмутимо със същата равномерна скорост и Рамон нямаше избор, освен или да върви с тях, или да го оставят сам в ледения мрак на този невъобразимо чужд лабиринт.