Най-сетне спряха в поредната ярко осветена камера и Рамон едва не се блъсна в широкия гръб на съществото отпред. За човешкото око имаше нещо смътно нередно в пропорциите и измеренията на камерата: беше по-скоро ромбоидна, отколкото правоъгълна, подът беше леко наклонен, таванът наклонен под друг ъгъл и с нееднаква височина, всичко — объркващо, всичко — на ръба на възприятията, и Рамон се чувстваше замаян, гадеше му се. Светлината беше прекалено ярка и прекалено синя. Залата бе изпълнена с тих, едва доловим за слуха ромон.
Това място не беше създадено от човешки същества, нито беше предназначено за тях. По стените пъплеха малки пълзящи картини, все едно тънък маслен слой се стичаше от тавана към пода и носеше със себе си накип от непрекъснато променящи се образи: вихрушки от ярки цветове, геометрични форми, сложни импресионистични фигури, огромни сюрреалистични пейзажи. От време на време пробягваше и нещо познато: изображения на дървета, планини, скали, малки лица, които сякаш се взираха злобно в Рамон като от хаоса на някакъв трескав сън, преди да се излеят надолу и подът да ги погълне.
Съществото, което го бе водило, му посочи с жест да продължи напред. Рамон тръгна предпазливо, замаян и объркан, несъзнателно се накланяше на една страна, за да компенсира кривината на пода. Стъпваше много внимателно, сякаш очакваше всеки момент залата да се разлюлее или наклони.
В центъра имаше дълбока кръгла яма, оградена с метал, а на дъното на ямата — друго чуждо същество.
Беше още по-високо от водачите на Рамон и много по-дебело, долната част на тялото му беше издута и поне четири пъти колкото обиколката на другите същества, а гребенът му бе много по-дълъг. Кожата му беше бяла като личинка и без никакви шарки. Бяла от старост? Боядисана така в знак на по-висок ранг? Или съществото беше от друга раса? Не можеше да се определи, но когато очите му се извърнаха към Рамон, той бе пленен и потресен от силата зад този поглед, от суровата властност, която излъчваше. Забеляза с ново стъписване, че съществото е физически свързано с ямата — някакви неща, които можеше да са жици или пръчки, излизаха от тялото му и се скриваха в гладките метални стени, оплитаха го сякаш в мрежа. Някои бяха черни и сиви, други излъчваха светлина, а някои, лъскаво червени и кафяви, пулсираха бавно и ритмично, сякаш изпълнени със свой собствен противен, гнусен живот.
Пламтящите оранжеви очи го гледаха съсредоточено. Рамон остро усещаше голотата си, но нямаше да се огъне пред волята на това чуждо същество дори само за да се прикрие. Огромната бяла глава се завъртя. И проговори:
— Съществително. Глаголна форма. Идентификатор. Семантичен заместител. Чувство за идентичност.
Рамон зяпна, мъчеше се да не издаде изумлението си. Съществото говореше на испански (самият той говореше и малко английски, португалски и френски, както и португлиш, разваления лингва франка на колонията, разбира се). При това говореше съвсем ясно, въпреки че гласът му звучеше смущаващо дрезгаво и метално все едно, че беше машина. Как по дяволите беше научило човешки език?
— Какво ми говориш, мамка му? — отвърна Рамон. — Иисусе Христе, какво искаш от мен?
— Идиоматична вулгарност. Религиозен страх — изстърга съществото с нещо подобно на разочарование.
— Безпоточно. — Огромното туловище се раздвижи в паяжината си от жици и кабели, издутият корем се разтърси на вълни, като оживял.
Рамон усети, че му се повдига.
— Какво искаш от мен?
— Ти си човек — изрече монотонно чудовището.
— Да, шибан човек съм. Какво си мислеше, че съм?
— Липсва ти татекреуде. Ти си дефектно същество. Естеството ти е опасно и клони към аубре.
Рамон плю на пода. Наглостта на дрезгавия глас и упоритият поглед на немигащите оранжеви очи го ядосаха. В моменти на стрес — когато бе изгубил първия си фургон при един пиянски облог, когато Лиана накрая го заряза, когато Елена заплашваше да го изхвърли — гневът на Рамон никога не го изоставяше. Сега се върна, за да го изпълни с увереност и жар.