— Що за същества сте вие? — попита той кипнал. — Откъде сте дошли? От тази планета ли? От някъде другаде? Какво си мислите, че правите? Нападате ме, задържате ме против волята ми? А фургонът ми? Е? Кой ще ми даде сега нов фургон?
Изведнъж абсурдността на ситуацията го порази. Натикан в някакъв извънпланетен мравуняк, заключен дълбоко някъде в недрата на планина, обкръжен от демони. И ръмжеше заради скапания си фургон! Едва успя да надвие пристъпа си на смях, уплашен, че ако започне, няма да може да спре.
Съществото го гледаше мълчаливо отдолу.
— Ако искаш да говориш, говори смислено — изръмжа Рамон. Ядът му носеше усещане за сила и контрол, колкото и да осъзнаваше, че това чувство е лъжливо. И най-малката дреболия, която можеше да му помогне да запази самообладание, беше добре дошла. — Като не ви харесва какво съм, разкарайте ме от тая насрана дупка.
Огромното белокожо същество сякаш се затрудни, докато осмисли думите му. Зурлата му се вдигна, все едно душеше във въздуха.
— Това са звуци, не думи — каза монотонно съществото след дълга пауза. — Дисонанс извън правилния поток. Не трябва да говориш с безсмислени звуци, иначе ще бъдеш коригиран.
Рамон потръпна и извърна очи. Гневът му угасна толкова бързо, колкото се беше разпалил, и сега се чувстваше изтощен, смразен от невъзмутимостта на съществото.
— Какво искате от мен? — отрони той уморено.
— Ние не „искаме“ нищо — каза то. — Отново говориш извън потока на реалността. Ти имаш функция: следователно съществуваш. Ще изпълниш тази функция, защото предназначението ти е да го направиш, твоето татекреуде. „Искане“ не съществува: всичко е неизбежен поток. Ти си човек. Ще течеш в руслата, в които ще тече един човек. Тъй като той е от теб, нашият път към него ще бъде очертан ясно. Ще изпълниш своята функция.
Гласът на съществото като че ли се проясняваше, докато говореше, сякаш всяка изречена дума му носеше повече разбиране за езика на Рамон. Той се зачуди колко ли още трябва да поговори, преди да добие мексикански акцент и да започне да ругае.
— А ако не функционирам както искате? — попита Рамон.
Чужденецът замълча, сякаш леко озадачен. Най-сетне проговори:
— Ти живееш. Следователно упражняваш своята функция. Без да функционираш, не би могъл да съществуваш. Да съществуваш и същевременно да не съществуваш — това би те превърнало в противоречие, аубре, нарушение в потока. Аубре не може да се толерира. За да възстановим балансирания поток, ще се наложи да премахнем илюзията, че съществуваш.
Това поне беше достатъчно ясно. Рамон настръхна. Започна да подбира думите си внимателно.
— И каква функция трябва да изпълня?
Жарко оранжевите очи отново се впиха в него.
— Внимавай — предупреди съществото. — Това, че трябва да интерпретираме за теб твоето татекреуде, е знак, че си склонен към аубре. Но ще проявим милост, тъй като не си правилно същество. Слушай: един човек избяга от нас. Преди три дни той побягна от нас и ние не бяхме в състояние да го намерим. С този акт той се издаде, че е аубре, и така доказа, че не съществува. Следователно илюзията му за съществуване трябва да бъде отречена. На човека не бива да му се позволи да стигне до човешко поселение, да каже на други човешки същества за нас. Ако направи това, ще попречи на нашето татекреуде. Такава намеса е гаесу, основно противоречие. Следователно ти ще го намериш, за да се възстанови балансираният поток.
— Как се очаква аз да го намеря, след като вие не сте могли?
— Ти си човек. Ти си като него. Ще го намериш.
— Но той може вече да е навсякъде! — възрази Рамон.
— Там, където ще отидеш ти, и там, където е отишъл той, е едно и също. Ти ще отидеш, където е отишъл той, и ще го намериш.
Рамон помисли.
— Значи казваш, че там навън е имало човек, който ви е открил и е избягал, и сега искате аз да ви помогна да го хванете, преди да е успял да стигне до цивилизацията? Искате да ви стана ловецът? Това ли ми казваш?
Съществото в кабелите помисли.
— Да.
— И защо, мамка му, да го правя?
Дълбокият страховит тътен отново се извиси от дълбините на планетата. Рамон отново си припомни къде е и с какво същество си говори. Главата му се замая. Чудовищното същество долу в ямата като че ли не забеляза страданието му.