Съществото, което го беше довело, се приближи безшумно. Беше зловещо: такова огромно нещо не можеше да е толкова тихо.
— Манек, а? — заговори му Рамон. — Манек ли се казваш? Аз съм Рамон Еспехо.
Докато още се чудеше дали да опита да си стиснат ръцете, Манек изведнъж се протегна и го хвана за раменете, вдигна го като кукла и го задържа неподвижно във въздуха. Рамон се замята инстинктивно — опитът от многото нощи по барове и улици се върна заедно с гнева в ръцете и краката му. Все едно блъскаше океана. Манек не помръдна.
Светлобяла змия изпълзя от ямата.
Рамон я загледа с ужас и възхита, като хипнотизиран. Очевидно беше някакъв кабел — от видимия край се подаваха две голи жици, — но движенията му бяха толкова гъвкави и живи, че не можеше да не мисли за него като за зла бяла кобра. Изправи се почти на равнището на очите му, полюшна се бавно, после нацели сляпата си бяла глава към Рамон. Главата леко потръпна, все едно че змията вкусваше въздуха, за да намери жертвата си. След това се изпъна към него.
Рамон отново се замята отчаяно, за да се измъкне, но Манек го задържа без усилие. Кабелът-змия се приближи и Рамон видя, че пулсира в ритъм и че двете голи жици вибрират като потрепващ змийски език. Настръхна, усети как се свиха тестисите му. Вече чувстваше много остро голотата си — беше незащитен, безпомощен, всички меки части на тялото му бяха изложени на враждебния въздух.
— Ще го направя! — изкрещя Рамон. — Казах, ще го направя! Няма нужда да ми правите това! Ще ви помогна!
Кабелът го докосна по гърлото под адамовата ябълка.
Усещането бе като от допир на мъртви устни, последван от двойно болезнено жегване и мигновен вледеняващ студ. Странна тръпка прониза тялото му, все едно някой проследи с нежни като перце пръсти цялата мрежа от нерви в плътта му. Погледът му за миг се замъгли, после отново се проясни. Манек внимателно го смъкна на земята.
Кабелът се беше впил в шията му. Като се мъчеше да надвие гаденето, той вдигна ръце, хвана го и усети пулса му в шепите си. Беше топъл като човешка плът. Дръпна го предпазливо, след това — малко по-силно. Усети, че плътта на гърлото му се задвижи с дръпването. Да го изтръгне явно щеше да е толкова трудно, колкото да откъсне носа си. Кабелът запулсира отново и Рамон осъзна, че пулсът е в ритъм с ударите на сърцето му. Пред очите му кабелът като че ли бавно потъмня, все едно се пълнеше с кръвта му.
С ужас видя, че другият край на кабела по някакъв начин се е свързал със съществото, което го държеше — сливаше се с дясната му китка. Манек. Беше на верижка. Ловно куче за демони.
— Сахаел няма да те нарани, но ще ти помогне да решиш своите противоречия — заговори съществото в ямата, сякаш доловило отчаянието му, но неспособно да го разбере. — Трябва да му се радваш. Ще ти помогне да се опазиш от своето аубре. Ако проявиш своето аубре, ще бъдеш коригиран. Ето така.
Рамон се намери на пода, макар да не помнеше да е падал. Едва сега, след като болката бе отминала, осъзна, че никога в живота си не е изпитвал нещо по-ужасно — като плувец, погледнал през рамо вълната, заляла главата му. Не помнеше да е крещял, но гърлото му беше раздрано и ехото от писъка му сякаш още трептеше от стените на залата. Пое си дъх и повърна. Вече знаеше, че ще направи всичко, което се иска от него, само и само това да не го сполети отново, всичко. И за първи път, откакто се събуди в непрогледния мрак, Рамон Еспехо изпита срам.
„Ще ви убия всичките — помисли си. — Все някак ще отрежа това нещо от гърлото си. И ще се върна и ще ви убия всичките“.
— Овладей себе си — проговори отново белокожото чудовище. — Поправи аубре и дори такова дефектно същество като теб може да постигне кохезия или дори координирано ниво.
Беше му нужно известно време, докато осъзнае, че цялото това техническо бръщолевене е израз на пренебрежително добродушие: строго, но добронамерено предупреждение, заплахата с пъкления огън, размаханата пред очите възможност за изкупление и върви си и повече не съгрешавай. Тоя кучи син беше мисионер!
Манек го вдигна на крака и го подбутна към тунела. Месестата каишка — сахаел — се сви според разстоянието помежду им. Манек издаде някакъв звук, който Рамон не можа да разтълкува, явно се отказа от нежното подканяне и закрачи енергично напред, а сахаелът задърпа Рамон за гърлото. Той нямаше никакъв избор, освен да последва Манек като куче, подтичващо по петите на господаря си.