„А ти, mi amigo — помисли Рамон, втренчил очи в равнодушния гръб на Манек, — ще си най-първият, който ще умре“.
7.
Обратно в тунелите. Пещера след пещера, през ритмично отекващия и заглъхващ шум, през сгъстяващите се сенки и ярката синкава светлина. Рамон крачеше механично, с натежали като олово крака, теглен от Манек — задушаващият повод бе впит в гърлото му. Леденият въздух изцеждаше топлината от тялото му и дори усилието от вървенето не можеше да го стопли.
Докато залиташе напред, Рамон отчаяно търсеше някаква надежда.
Колко време щеше да мине, докато Елена забележи отсъствието му? Месеци най-малко. Или можеше да реши, че отново е заминал в Нуево Жанейро без нея, да предаде сведенията си, да прибере и хонорара си и да задържи парите за себе си. Или да духне след някой пиянски гуляй с друга жена. Вместо да започне да го търси, по-вероятно щеше да побеснее от гняв и да тръгне да се чука за отмъщение с някой космат рудотърсач от вмирисаните на ром бардаци. Мануел Гриего също щеше да очаква да е на терен поне три-четири седмици. Рамон мълчаливо се укори за приказките си за лов и за фантазиите си как щял да изчезне задълго в Сиера Хуесо, за да поживее сред дивото. Мануел можеше да реши, че изобщо няма да се върне, особено ако подозираше (а най-вероятно подозираше), че Рамон знае, че ченгетата го гонят.
Единствените, които щяха да го търсят, бяха хората на закона. А законът щеше да го е подгонил с идеята за публична екзекуция.
Нямаше си никого. Това беше истината. Беше живял живота си по свои собствени правила — винаги по свои правила — и ето ти я цената. Беше съвсем сам, на стотици мили от най-близкото човешко селище, пленен и заробен.
Ако искаше да се измъкне, трябваше да намери изход сам.
Манек дръпна рязко сахаела и Рамон вдигна очи, едва сега разбрал, че са спрели. Чуждото същество тикна в ръцете му някакъв вързоп. Облекло.
Дрехата се оказа цяла, без ръкави — нещо като пижама или гащеризон, с широко наметало в добавка и обуща с твърди подметки, всичко направено от странна сива материя. Той ги навлече с изтръпналите си от студ пръсти. Чуждите същества очевидно нямаха опит в шиенето за хора — дрехите бяха изработени непохватно и бяха неудобни, но поне му предлагаха някаква защита от вцепеняващия студ. Едва когато покри голотата си и топлината започна да се връща в крайниците му, зъбите му затракаха.
Манек отново го поведе по ярко осветен бял коридор, към поредната зала с висок сводест таван. По пода щъкаха твари, големи колкото листни въшки и със същия цвят, блъскаха се една-друга и в краката му, пееха нещо неразбираемо с високи звънливи гласчета. В центъра на помещението имаше кутия с костенобял цвят — като онази, която бе унищожила фургона му. Когато се приближиха, Рамон видя, че не е плътна — милиони тънки нишки в мътнобяло и кремаво оформяха мрежа от ребра, която се раздвижи, за да образува отвор и след това се затвори зад тях.
В кутията имаше широка ниска пейка, която изглеждаше пригодена за цилиндричното туловище на Манек, и по-малка издатина, вградена в стената, където можеше да седне Рамон, свил крака до гърдите си.
Манек огледа кутията, дългите му тънки пръсти внимателно обходиха контролния пулт. Рамон се чувстваше натежал и замаян, изтръпнал от умора и стрес — твърде много беше видял и преживял за толкова малко време. Беше ужасно изтощен. Може би инжекцията, която му бяха били, глюкозата, адреналинът или каквото беше там, се изчерпваше. Изведнъж Манек го хвана и го вдигна във въздуха като дете. Рамон се възпротиви, но Манек изви ръцете му зад гърба и ги овърза с някакво тънко лепкаво вещество, върза и краката му и седна пред пулта. Докосна един от плочестите бутони и кутията рязко се издигна.
Ускорението отметна главата на Рамон и я прилепи до стената под неудобен ъгъл. Въпреки ужаса от положението, в което се бе озовал, той разбра, че няма да може да остане буден задълго. Още докато се издигаха към високия таван, очите му се затвориха, сякаш плавно нарастващото ускорение неизбежно го тласкаше и към съня.
Скалата над тях се разтвори.
Докато съзнанието му угасваше, удавено в съсъка на бял сняг, той видя над дупката в камъка самотна бледа звезда.