Смразяващият вятър го събуди с плесник и той с усилие изправи гръб. Кутията се люшна наляво и Рамон се усети, че гледа право надолу между пролуките в плетеницата от ребра, през океан от въздух, към смалените корони на дърветата. Кутията рязко се наклони на другата страна и помръкващото вечерно небе се завихри около главата му и превърна за миг смътните, току-що изгрели звезди в бели завъртулки светлина.
Манек седеше зад контролния пулт непоклатимо, корав и студен като статуя, перата по главата му тръпнеха под силния порив на вятъра. Наклониха се отново и започнаха да се снишават косо през въздуха. Рамон прецени, че едва ли е останал в безсъзнание за повече от минута-две. Онова точно зад тях беше планинският връх на чуждите същества, отворът за изход вече се свиваше като ирис на далечно око, а това точно отдолу беше склонът, където го бяха пленили. Докато се спускаха към него, небето рязко започна да помръква. Слънцето беше потънало под линията на хоризонта преди секунди и бе оставило само тънка огненочервена резка на границата между земя и небе. Останалата част от небето беше с цвета на презряла слива, на патладжан и на пепел и бързо изтляваше в мастиленочерен мрак горе и на запад. Настръхналият от дървета планински склон се понесе нагоре да ги посрещне. Твърде бързо! Със сигурност щяха да се разбият…
Докоснаха повърхността леко и безшумно като перце. Манек изключи двигателя. Тъмнината ги погълна. Обкръжиха ги потайните хищни шумове на вечерта. Манек сграбчи Рамон, вдигна го като парцалена кукла, смъкна го от кутията, отнесе го на няколко крачки встрани и го пусна на земята.
Рамон неволно изохка, сепна се и се засрами от проявената слабост. Ръцете му все още бяха вързани зад гърба и да лежи върху тях беше мъчително болезнено. Превъртя се по корем. Земята под него бе толкова студена, че подканяше за сън, но колкото и да беше замаян и объркан, той знаеше, че това означава смърт. Замята се и се загърчи, и успя да се увие в дългото наметало — оказа се изненадващо топло. И тъкмо да заспи въпреки болката и неудобството, в клепачите му удари светлина — а нали тук нямаше никаква светлина — и той отвори очи.
Светлината му се стори ослепителна, но намаля, след като очите му се приспособиха. Манек беше донесъл нещо от кутията, малко кълбо, прикрепено към дълга метална пръчка, и тъкмо забиваше острия край на пръчката в пръстта; кълбото засия със смътна синкава светлина и започна да излъчва топлина. Пред погледа на Рамон Манек обиколи кълбото — сахаел видимо се скъсяваше с всяка стъпка — и се приближи към него бавно, сякаш се колебаеше. Едва сега, докато гледаше дебнещите му стъпки, влажния блясък в ъглите на оранжевите му очи, бърчещия му се и потрепващ нос, начина, по който полюшваше и въртеше неспокойно глава, присвиващите му се на всяка стъпка рамене, докато чуваше ръждясалия хрип на дъха му, докато вдишваше силната му миризма — едва сега някакво последно, упорито кътче в ума на Рамон напълно прие факта, че е пленник, сам в дивата пустош и изцяло зависещ от милостта на Манек.
Това просто осъзнаване го порази с такава сила, че той усети как кръвта се отцеди от лицето му, и докато се гърчеше и пълзеше назад в безполезно усилие да се отдалечи от Манек, губеше връзката си със света, губеше съзнание и потъваше в мрака.
Чуждото същество застана над него, размазано през мъгливия бял сняг на отмалата, и сякаш се извиси безкрайно нагоре в небето, очите му бяха като горящи оранжеви слънца. Това бе последното, което Рамон видя, преди снегът да полепне по лицето му и да го затрупа — и всичко изчезна.
Утрото дойде с изгаряща болка. Беше заспал на гръб и вече не усещаше ръцете си. Останалите части на тялото го боляха, все едно са го пребили с тояги. Чуждото създание отново стоеше над него — или може би изобщо не беше помръдвало, може би беше стояло така цяла нощ, надвиснало над него — загадъчно, ужасно, неуморно и неспящо. Първото нещо, което видя в това утро Рамон през прорязаната с кървавочервени жилки мъгла на болката, беше лицето на чуждото същество: дългата потръпваща черна зурла със сини и оранжеви шарки, перата, полюшващи се на вятъра и извиващи се като пипалата на някое огромно насекомо.
„Ще те убия“, отново си помисли Рамон. Много малко гняв имаше в това. Само дълбока, животинска увереност. „Все някак ще те убия“.
Манек го вдигна на крака и го пусна, но краката му отказаха да го задържат и той рухна. Отново го изправиха и Рамон отново се свлече.
Когато Манек посегна за трети път, Рамон изкрещя: