Ако сърцето му биеше, щеше да спре от ужас, щом паметта се върна.
Вече си спомни. И може би ако беше умрял и се бе озовал в Ада, щеше да е по-добре.
Първа част
1.
Рамон Еспехо беше вдигнал предизвикателно брадичка и подканяше противника си да нападне. Тълпата, запълнила уличката зад схлупения бар „Ел Рей“, бе образувала кръг от плътно притиснати тела, напрегнати между желанието да се приближат достатъчно, за да видят, и инстинкта да се отдръпнат на безопасно разстояние. Гласовете им представляваха смесица от викове, подканящи двамата да се сбият, и рехави неискрени увещания да се помирят. Едрият мъж, който се поклащаше и плетеше крака срещу него в тесния кръг, беше светлокож европеанец с почервеняло от алкохола лице, стиснал в юмруци широките си меки длани. Беше по-висок от Рамон, с много по-голям обхват. Рамон виждаше как очите му се местят неспокойно — бе притеснен колкото от него, толкова и от тълпата.
— Ела, pendejo2 — подвикна ухилен Рамон. Ръцете му бяха вдигнати и разперени, все едно се канеше да прегърне противника. — Искаше сила. Ела да я опиташ.
Мигащият луминесцент на надписите на бара превръщаше нощта ту в синя, ту в кехлибарена. Високо над тях нощното небе грееше с безбройните звезди, твърде ярки и близки, за да ги удавят светлините на Диеготаун.
Съзвездието Каменният мъж се взираше отгоре в двамата, докато те кръжаха и се дебнеха, най-ярката звезда тлееше застрашително като червено око, все едно ги наблюдаваше. Все едно ги подканяше.
— Принуждаваш ме, гаден малък грийзър!3 — изръмжа еуропеото. — Принуждаваш ме да ти изритам мършавия задник!
Рамон само се озъби и го подкани с ръка. Европеанецът искаше това пак да е словесна битка, но вече бе много късно. Гласовете на тълпата се сляха в един-единствен рев, като водопад. Еуропеото се задвижи тромаво, като падащо дърво. Огромният ляв юмрук се повлече във въздуха бавно като през меласа. Рамон влезе отдолу в замаха, пусна гравитационния нож да се изхлузи през ръкава и да падне в дланта му. Натисна и острието излезе в мига, в който юмрукът се заби в корема на по-едрия мъж.
По лицето на еуропеото пробяга израз на почти комична изненада. Дъхът му излезе рязко: вуфф.
Рамон мушна още два пъти с ножа, бързо и силно, и за по-сигурно го извъртя. Беше достатъчно близо, за да подуши щипещия ноздрите одеколон с мирис на цветя, с който се беше напръскал мъжът, и наситената с лакрица сладникава миризма на дъха му, който го удари в лицето. Тълпата затихна, когато европеанецът се смъкна на колене и после седна с разперени крака в мръсната кал. Големите меки длани се отвориха и затвориха безцелно, лепкави от кръвта, която изсветляваше, щом светлините станеха червени, и почерняваше, щом превключеха в синьо.
Устата на еуропеото се отвори и зяпна, кръвта бликна през зъбите. Бавно, много бавно, като в забавен каданс, той се килна и се свлече. Краката му изритаха, петите изтупаха няколко пъти в земята. Замря.
Някой в тълпата плахо изтърси мръсна ругатня.
Несдържаният самодоволен възторг на Рамон угасна бързо. Очите му пробягаха по лицата в тълпата — опулени очи, зяпнали в изненадано „О“ уста. Алкохолът в кръвта му като че ли се разреди, трезвостта изплува от дълбините на ума му. Обзе го убийственото чувство, че е предаден — тези хора го бяха подтиквали, насърчавали бяха боя. А сега го изоставяха затова, че го е спечелил!
— Какво? — изрева Рамон към другите посетители на бар „Ел Рей“. — Чухте го какво говореше! Видяхте го какво направи!
Но уличката се опразваше. Дори жената, която беше с европеанеца, същата, която бе предизвикала всичко, си беше отишла. Микел Ибрахим, управителят на „Ел Рей“, закрачи тежко към него, с маска на кротко, дори благочестиво страдание на едрото си мечешко лице. Протегна широката си длан. Рамон вирна отново брадичка, изпъчи гърди, все едно че жестът на Микел бе оскърбление. Управителят само въздъхна и поклати бавно глава, размърда приканващо пръсти. Рамон изкриви устни, извърна глава и плесна дръжката на ножа в протегнатата длан.
— Полицията идва — измърмори управителят. — Трябва да се прибереш вкъщи, Рамон.
— Ти видя какво стана — изръмжа Рамон.
— Не, не бях тук, когато стана — отвърна Микел. — И теб те нямаше, нали? Хайде, върви си вкъщи. И си затваряй устата.
Рамон плю на земята и тръгна сърдито в нощта. Едва когато закрачи осъзна колко е пиян. При канала до площада седна, облегна се на едно дърво и зачака да се увери, че ще може да върви, без да залита. Около него Диеготаун прахосваше седмичната си заплата за алкохол, каафа киит и секс. Музика кънтеше приглушено от грубите цигански лодки-жилища: забързани, весели звуци на акордеон, примесени с писък на кларинети, звън на чинели и виковете на танцуващите.