Някъде в тъмното скръбно подвикваше тенфин — не точно птица, летящ гущер по-скоро. Викът й беше шантав — като вик на жена, изпълнен с жал и отчаяние, нещо, което бе накарало суеверните мексикански селяци, съставящи голям процент от населението на колонията, да говорят, че Ла Лорона, Плачещата жена, е прекосила звездите с тях от Мексико и сега броди в нощта на тази нова планета, и оплаква не само всички деца, които е изгубила и оставила на Земята, но и всички, които ще умрат на този суров нов свят.
Той, разбира се, не вярваше в целия този боклук. Но докато призрачните викове се усилваха до разкъсващ сърцето писък, неволно потръпна.
Вече бе сам и можеше да признае, че съжалява, че намушка еуропеото. Щеше да е съвсем достатъчно да го напердаши хубаво, да го унизи, да го пребие като псе, нали така? Само че винаги прекаляваше, когато се напиеше и го хванеше ядът. Знаеше, че не бива да пие толкова, понеже когато се окажеше между хора, като че ли винаги свършваше така. Вечерта бе започнала с онзи гаден възел в корема, който май му носеше това, че е в града. А после, преди да се напие достатъчно, та възелът да се развърже, обикновено някой казваше или правеше нещо, за да го ядоса. Невинаги се стигаше до ножа, но нещата рядко свършваха добре. Не му харесваше това, но не изпитваше и срам. Беше мъж, независим търсач на руда на един суров свят — колония на по-малко от поколение от основаването си. Мъж беше, Господи! Пиеше здраво, биеше се здраво и ако някой имаше проблем с това, да бъде така благоразумен да запази шибаното си мнение за себе си!
Семейство тапанос — дребни подобни на еноти земноводни с люспи като бодли на таралеж — изскочиха от водата, изгледаха го с тъмните си лъскави очи и зашляпаха към площада, където щяха да ровят сметта за изхвърлени огризки. Рамон ги погледа, докато се отдалечат — водата се отцеждаше от тях на лепкави тъмни вадички, — въздъхна и бавно стана.
Жилището на Елена бе в лабиринта улици около Двореца на губернаторите. Бе кацнало над една месарница и въздухът, който влизаше от задния прозорец, често вонеше, вмирисан на съсирена кръв. Рамон помисли дали да не преспи в старото си возило, но се чувстваше мръсен и уморен. Искаше душ, бира и чиния с нещо топло, та коремът му да спре да ръмжи. Качи се бавно по стъпалата, като се стараеше да не вдига шум, макар че прозорците й светеха. От космическата база далече на север се издигаше совалка, оставяше след себе си яркосини и червени светлини, докато набираше скорост към звездите. Рамон се опита да прикрие щракането и съскането на вратата с пулсиращия грохот на двигателя на совалката, но без полза.
— Къде беше, мамка му? — изрева Елена, щом той влезе.
Беше облякла тънка памучна рокля с петно на ръкава. Косата й беше вързана на възел, по-черна от небето. Беше оголила зъби от гняв, широко отворила уста. Рамон затвори вратата и чу ахването й. Гневът я бе изоставил за миг. Проследи погледа й по кръвта на еуропеото, просмукана по едната страна на ризата му и крачола на панталоните. Сви рамене.
— Ще трябва да ги изгорим.
— Добре ли си, mi hijo?4 Какво се е случило?
Мразеше да го нарича така. Не беше ничие момченце. Но беше по-добре от скандал. Затова се усмихна, докато разкопчаваше колана си.
— Нищо ми няма. Другият cabrón5 го отнесе.
— Полицията… полицията няма ли да…
— Вероятно не — отвърна Рамон, смъкна панталоните до коленете си и издърпа ризата през главата си. — Все пак тия трябва да ги изгорим.
Тя не зададе повече въпроси, само взе дрехите му да ги занесе до общата за всички апартаменти в блока пещ за изгаряне, докато Рамон си вземе душ. Времевият индикатор в огледалото му показа, че до разсъмване остават три-четири часа. Той застана под течащата топла вода и заоглежда белезите си — широката бяла ивица на корема, където Мартин Касау го беше посякъл с тънка метална кука, уродливата буца под лакътя, където някакъв пиян кучи син го беше разпрал до кокала с мачете. Стари белези. Някои по-стари от другите. Не го притесняваха. Всъщност си ги харесваше. Правеха го да изглежда силен.