Изми се и излезе от банята. Елена стоеше при задния прозорец, скръстила ръце под гърдите си. Когато се обърна към него, Рамон вече бе готов за изгарящата пещ на яростта й. Но вместо това устата й бе като розова пъпчица, очите — широко отворени и кръгли. Гласът й прозвуча детски: е, като на жена, която се прави на момиченце.
— Беше ме страх за теб.
— Никога не бива да те е страх — отвърна той. — Корав съм като бича кожа.
— Но си сам — каза тя. — Когато убиха Томас Мартинес, бяха осмина. Тръгнаха право към него, когато излезе от къщата на приятелката си, и…
— Томас беше скапаняк — отвърна Рамон и махна пренебрежително с ръка, все едно й казваше, че всеки истински мъж според него трябва да може да се справи с осем катила, пратени, за да са равни силите. Устните на Елена се отпуснаха в усмивка и тя тръгна към него, бедрата й се люшваха напред с всяка стъпка, сякаш путенцето й идваше към него, а всичко останало се мъкне отзад с неохота. Можеше да тръгне и другояче, той го знаеше. Също тъй лесно нощта им можеше да мине като толкова много други, с викове, с хвърляне на разни неща, и да се стигне до удари. Но дори това най-вероятно щеше да свърши със секс и той бе искрено благодарен, че могат просто да се начукат, а после да поспят и да забравят за току-що приключилия похабен и празен ден. Елена свали роклята си. Рамон пое в прегръдката си познатата й плът. Миризмата на засъхнала кръв от месарницата долу се вдигна като гаден парфюм на Земята и на хората, дошъл заедно с тях през пустошта.
След това лежеше изтощен в леглото. Излетя нова совалка. Обикновено не бяха повече от една на месец. Но енье скоро щяха да дойдат, по-рано от обичайното, и платформата над Диеготаун трябваше да се подготви, за да приеме огромните кораби и чуждопланетните им товари.
Преди няколко поколения човечеството се бе измъкнало от гравитационните кладенци на Земята, Марс и Европа и беше поело към звездите с мечти за завоевания. Беше се готвило да разпръсне семето си из вселената като син на градски съветник в пристанищен бардак. Но бе разочаровано. Вселената вече беше заета. Други обитаващи звездните пространства раси ги бяха изпреварили.
Мечтите за империя повехнаха в мечти за богатство. Мечтите за богатство помръкнаха в засрамено удивление. Повече от великите и енигматични технологии на сребърните енье, циан и туру ги беше победила самата същност на пространството — така, както бе победила и всяка друга междузвездна раса. Безпределният мрак беше твърде голям. Твърде огромен. Комуникацията със скоростта на светлината бе толкова бавна, че трудно можеше изобщо да мине за комуникация. Управлението бе невъзможно. Законът, извън онова, което можеше да бъде наложено на място, беше нелепост. Външните постове на Търговския съюз, към който човечеството бе „убедено“ да се присъедини (също както канонерките на адмирал Пери бяха „убедили“ Япония да се отвори за търговия в едно много по-ранно поколение), бяха силно разредени, някои излизаха извън контакт за цели поколения, изгубени и забравени, или прехвърлени от някой бюрократ в графата с проблеми, с които да се оправя друго поколение и друг, нероден още бюрократ.
Установяването на власт — или поне на приемственост — през тази зейнала безбрежна Нощ бе нещо, което изглеждаше възможно единствено от провинциално стеснената гледна точка, наложена от взирането нагоре от дъното на гравитационен кладенец. Озовеше ли се навън сред звездите, човек осъзнаваше реалностите.
Никоя раса не бе в състояние да надвие такива огромни разстояния и затова всички се бяха устремили да надвият времето. И точно в това човечеството най-сетне бе успяло да намери някаква малка ниша в препълнения и хаотичен мрак на вселената. Енье и туру видяха щетите, нанесени от човечеството върху собствената му околна среда, дълбоко човешката склонност към промяна и контрол и също така дълбоко ограничената способност на хората да предвиждат последствията и в техните очи това се оказа по-скоро качество, отколкото порок. Големите институционални умове, човешки, както и извънземни, бяха навлезли в бавно като глетчер поколенческо споразумение. Там, където имаше празни планети, непроходими, неудобни и опасни, с дива флора и непозната фауна, щяха да се поставят хора. През бавните десетилетия или столетия, необходими, за да се опитомят, да се пречупят и изгладят чудесата и заплахите, поставени там от еволюцията, сребърните енье, туру и каквито там други велики раси се окажеха подръка щяха да действат като търговските кораби в древните времена, когато човечеството се беше разселило от островите и невзрачните хълмове на Земята.