Колонията Сао Пауло едва навлизаше във второто си поколение. Все още можеше да се намерят живи жени, които помнеха първото слизане на един девствен свят. Диеготаун, Нуево Жанейро, Сан Естебан. Амадора. Литълдог. Фидлърсджъмп. Всички градове на юг бяха разцъфтели след това, като плесен в петри. Хора бяха умирали от неуловимите токсини в местните храни. Хора бяха открили големите котки-гущери — скоро след това наречени чупакабра, на митичните изсмукващи млякото на козите същества от Старата Земя, — които бяха стояли, горди и тъпи, на върха на хранителната верига на планетата, и хора бяха загинали заради това откритие. Не сребърни енье с очи като на стриди. Нито туру — тия стъклени насекоми. Нито някой от загадъчните циани с тяхното увлечение към безтегловността.
А сега големите кораби идваха преди графика: всеки полужив кораб натежал, както предполагаха всички, с ново оборудване и с хора от други колонии, надяващи се да си намерят място тук, на Сао Пауло. И щедро предлагащи, също така, шанс за бягство за онези, за които колонията се беше превърнала в затвор. Не един беше питал Рамон дали не мисли да замине горе, навън в тъмната пустош, но грешно го разбираха. Ходил беше той вече из космоса. И беше дошъл тук. Единственото, с което можеше да го привлече напускането, бе шансът да се озове някъде с още по-малко хора, а това едва ли беше възможно. Колкото и зле да се беше приспособил на Сао Пауло, не можеше да си представи по-малко неприятна ситуация.
Не помнеше кога е заспал, но се събуди, когато слънцето на късната утрин, нахлу през прозореца и блесна в лицето му. Чу Елена в другата стая — тананикаше си, докато шеташе. „Млъкни, кучко зла такава“, помисли Рамон и примижа от болка, ударен от махмурлука. Изобщо я нямаше в пеенето — всяка нота излизаше от устата й фалшива и дразнеща. Остана да лежи, мъчеше се да потъне отново в съня, далече от този град, от гадния шум, от тази жена, от този миг във времето. После тананикането заглъхна, удавено от гневно съскане, и след малко в стаята лъхна миризмата на наденица с чесън и люти чушлета, и пържещ се лук. Рамон изведнъж осъзна колко празен е коремът му. Въздъхна, надигна се на лакът, смъкна отмалелите си от съня крака и тромаво се затътри към вратата.
— Изглеждаш скапано — измърмори Елена. — Не знам защо изобщо те пуснах в дома си. Не пипай! Това е моята закуска. Иди си спечели твоята!
Рамон заподхвърля ухилен наденичката от ръка на ръка, докато изстине достатъчно, за да отхапе.
— Работя по петдесет часа седмично, за да си направя кредита — продължи Елена ядосано. — А ти? Помотаеш се в terreno cimarrón и се върнеш в града да изпиеш каквото си спечелил. Свое легло си нямаш дори!
— Има ли кафе? — попита Рамон. Елена посочи с брадичка към овехтелия пластмасово-хитинен термос на кухненския плот. Рамон изплакна една калаена чаша и я напълни с вчерашното кафе. — Ще направя големия си удар. Уран и тантал. Ще направя толкова пари, че няма да ми трябва да бачкам повече, докато съм жив.
— И ще ме зарежеш и ще си хванеш някоя puta от кейовете да ти ходи по задника. Знам ви аз мъжете.
Рамон сви още една наденичка от чинията й. Тя го плесна по ръката толкова силно, че го заболя.
— Днес има парад — каза Елена. — След Благославянето на флотата. Губернаторът прави голямо шоу, да се подмаже на енье. Да си помислят, че сме безкрайно щастливи, че идват рано. Ще има танци и безплатен ром.
— Енье ни мислят за дресирани кучета — изломоти Рамон с пълна с наденица уста.
Тя стисна устни. Погледът й стана студен.
— Според мен ще е забавно — каза тя с нотка жлъч.
Рамон сви рамене. В леглото й спеше. А това си имаше цена, естествено.
— Ще се облека. Имам малко пари. Може аз да черпя.
Пропуснаха Благославянето на флотата. Рамон изобщо не държеше да слуша как свещениците мрънкат глупостите си, докато изливат черпаци светена вода по разнебитените рибарски лодки. Но стигнаха навреме за парада след това. Главната улица, минаваща покрай Двореца на губернаторите, бе достатъчно широка, за да се извлекат по нея пет платформи една до друга, ако спрат насрещното движение. Огромните подвижни скелета се движеха бавно и често спираха за по няколко минути. На тях бяха качени вечните теми: „Звездолет Туру“, обсипан със светлини, теглен от конски впряг; пластмасова чупакабра със светещи червени очи и челюст, която се отваряше и затваряше, оголвайки огромните зъби, направени от стари тръби, и естествено, огромните фигури на Иисус, Боб Марли6 и Девата от станция Деспегандо. Появи се и високата два човешки боя сатирична (разпознаваема, но не особено ласкателна) карикатура на губернатора с огромни бърни, присвити все едно е готов да зацелува задниците на сребърните енье, и по улицата се разнесе злъчен смях. Първата вълна колонисти, нарекли планетата Сао Пауло, бяха от Бразилия и макар едва ли някой от тях да беше стъпвал изобщо в Португалия, испаноговорещите колонисти, главно от Мексико, дошли с втората и третата вълна, повсеместно ги наричаха „португезе“. „Португалците“ все още господстваха на най-горните равнища в местното управление и администрация и заемаха най-високо платените длъжности, така че испаноезичното мнозинство, тоест гражданите втора ръка, изпитваха презрение и омраза към тях. Хор от дюдюкания и освиркване изпрати огромната платформа с губернатора.
6
Популярен музикант от Ямайка, привърженик на растафарианството — религиозно движение, приемащо бившия император на Етиопия Хайле Селасие I за земното въплъщение на Бог. — Б.пр.