След големите поклащащи се платформи следваха музиканти: духови оркестри, струнни оркестри, оркестри „мариачи“, маршируващи в строй отряди зуави, шляещи се музиканти на фадо. Шутове на кокили и премятащи се акробати. Млади жени с полудовършени карнавални костюми пърхаха като птици в шествието. Понеже Елена беше до него, Рамон гледаше да не се зазяпва много в полуголите им гърди (поне внимаваше да не го хване, че го прави).
Лабиринтът от странични улички гъмжеше от хора. Щандове с кафе и ром; пекари, предлагащи тестени сладкиши със захарна глазура, сатай и джъгджъг; улични певци и артисти; гълтачи на огън; раздавачи на три карти за „трупа“ — всички гледаха да измъкнат колкото могат от импровизираното празненство. През първия час беше почти забавно. След това постоянният шум, навалицата и човешката миризма започнаха да изнервят Рамон. Елена се беше вдетинила съвсем, пищеше от възторг като малко момиченце и го дърпаше от едно място на друго, харчеше парите му за бонбонени пръчици и захарни черепчета. Успя да я позадържи малко, като купи истинска храна — фуния от восъчна хартия с жълт ориз, люти чушки и късчета печено месо от маслоперка и висока тънка чаша ароматизиран ром — и я заведе на един склон в парка до двореца, където можеха да седнат на тревата и да гледат плъзгащата се пред тях широка бавна река от хора.
Докато Елена осмукваше последните капчици лютив сос от връхчетата на пръстите си, облегната на него и стегнала го с другата си ръка през кръста като с верига, ги мярна Патрисио Галегос и бавно се заизкачва към тях. Леко накуцваше, откакто си беше счупил бедрото при падане по един сипей — търсенето на находища не беше безопасна работа. Рамон го гледаше мълчаливо. Патрисио спря пред тях.
— Здрасти. Как е?
Рамон сви рамене, доколкото можеше с Елена, вкопчила се в него като бръшлян в тухлен зид.
— При теб?
Патрисио завъртя ръка — „горе-долу“.
— Проучвах едни минерални соли по южния бряг, за една от корпорациите. Досада, но плащат редовно. Не е като да си независим.
— Всеки прави каквото може — отвърна безразлично Рамон, а Патрисио кимна, все едно беше казал нещо особено мъдро. Долу по улицата платформата с чупакабрата бавно завиваше, огромната идиотска уста дъвчеше въздуха. Патрисио не си тръгна. Рамон заслони очи от слънцето и го изгледа.
— Какво има?
— Чу ли за посланика от Европа? — каза Патрисио.
— Забъркал се в бой снощи при „Ел Рей“. Някакъв побъркан pendejo го наръгал със счупена бутилка или нещо такова.
— Сериозно?
— Да. Умрял, преди да успеят да го закарат в болницата. Губернаторът е побеснял.
— И защо ми го разправяш на мен? — попита Рамон.
— Аз да не съм губернаторът?
Елена до него беше замръзнала като камък, присвила хитро очи. Рамон се опита да внуши на Патрисио да си тръгне или поне да млъкне. Той не прихвана.
— Губернаторът е адски зает с идващите кораби на енье. Сега трябва да спипа оня, дето е убил посланика, за да покаже как колонията може сама да пази закона, нали. Имам един братовчед, бачка за началника на полицията. Много е гадно там.
— Ами хубаво.
— Просто си мислех, нали. Ти се мотаеш в „Ел Рей“ понякога…
— Не и снощи — каза навъсено Рамон. — Може да питаш Микел, ако искаш. Снощи не съм се вясвал там.
Патрисио се усмихна и отстъпи неловко назад. Чупакабрата нададе глух синтезиран рев и тълпата избухна в смях и ръкопляскания.