— Не е зле — призна другият, а после замълча и кривна леко глава. И тогава Рамон също го чу — далечно глухо ръмжене, непрекъснато като радиовръзка, настроена на празен канал. Осъзнаха едновременно какво чуват. Вода, падаща — невъобразим водопад.
— Дай на изток — каза двойникът. — Източният бряг е по-близо.
— Там е чупакабрата!
— Тая шибана гад е на дни зад нас. Давай. На изток!
Рамон извъртя веслото и подкара сала под ъгъл. Двойникът махна рибите от въглените и мина напред да погледне реката. Звукът се извиси от едва доловим шепот в рев, който почти заглушаваше думите му.
— По-бързо, мамка му! Вече го виждам.
Рамон вече също можеше да го види. Лека мъгла, там, където стръмно пропадащата вода изхвърляше пяна във въздуха. Бързеи може би. Или все пак водопад? Но салът им нямаше да издържи и на най-малкия напор. Трябваше да стигнат до сушата.
— Давай! — изрева двойникът, коленичи и загреба със здравата си ръка, все едно това можеше да помогне. Раменете на Рамон се схванаха от стискането на веслото, заболяха го. Калният бряг се приближаваше пълзешком. Ревът се усили. Мъглата се извиси.
Близо бяха до брега, но нямаше да се справят. Течението беше прекалено бързо и салът не можеше да го надвие. От двете им страни започнаха да се плъзгат едри камъни, водата се пенеше около тях. Ревът стана оглушителен. Брегът беше на четири метра. Три и половина.
Нещо във водата задържа вниманието на Рамон: завъртане. Въртоп, а това означаваше нещо и в някакво свое затънтено кътче умът му знаеше какво. Без да разсъждава, Рамон прехвърли веслото, забута сала обратно, насочи го право към центъра, където потокът беше… правилен. Брегът се заотдръпва.
— Какво правиш, по дяволите!? — изкрещя другият — Какво, мамка му…
В същия миг болезнен стържещ звук заглуши грохота на водопада, предният понтон се пръсна, салът се наклони рязко и изхвърли Рамон напред до огнището. Другият мъж едва се задържа да не падне във водата. Водният поток се изви в дъга от двете страни на сала, ледена вълна заля задния край и се отцеди между хлабавите клони. Рамон се хлъзна бавно напред, внимаваше да не отмести сала от онова, което бе задържало устрема им. Огромен камък точно под повърхността, остър като носа на каяк, беше разцепил предния понтон почти на две и ги бе спрял. Половин метър към брега и щяха да са го подминали. Десет метра по-напред Рамон видя ивиците, където водата набираше скорост, преди да започне да пада. Изненаданият радостен вик на другия едва стигна до ушите му, но тупанията по раменете му издадоха съвсем ясно смисъла му.
Беше ги спасил. Колкото и опасна да беше позицията им, поне бяха живи. Още. Четири метра бърза вода все още ги деляха от сушата, но салът беше заседнал здраво.
— Въже! — изкрещя двойникът в ухото му. — Трябва да намерим някакво въже и да издърпаме тоя pinche шибаняк на брега! Чакай тук!
— Какво… Ей! Недей…
Но другият вече бе направил две дълги бързи крачки и скачаше над водата. Салът се наклони на една страна, а след това на другата, счупената тръстика се изви. В един болезнен миг Рамон беше убеден, че тласъкът от отскока на другия го е откъснал от скалата, но салът спря да се люлее. Рамон седна и зачака със стегнат на възел от страх стомах. Щеше ли да успее двойникът да стигне до брега, или бързеят щеше да го отмете през ръба на пропастта? И ако го отнесеше, какво, по дяволите, щеше да стане с него? А самият сал, притиснат в камъка от постоянния напор на водата, беше като монета, балансираща на ръба. Ако понтонът поддадеше или нивото на водата се вдигнеше, беше мъртъв. А въже? Къде, по дяволите, щеше двойникът му да намери въже? Бяха насред джунглата. Докато си помисли всички тези неща, видя как хлъзгавото тяло на двойника му се измъкна от водата.
Пред очите на Рамон той клекна на брега, пое си дъх за миг, навел глава, след това изчезна между дърветата. Рамон клекна на предницата на сала, за да добави тежестта си към неговата с надеждата да го задържи на място — и в същото време присвит и готов да скочи към брега, ако салът се откачи. Но докато времето течеше, а слънцето напичаше гърба и раменете му, тревогата и страхът му се смесиха с някакво странно чувство за покой.
Беше като една от онези безсмислени дзен истории, които Паленки обичаше да разказва, когато се напиеше. Беше заклещен на ръба на водопад, на сал, който всеки момент можеше да се откъсне от спрелия го камък, чакаше мъж, който също така в известен смисъл беше самият той, да се върне от дивия лес, намерил нещо, с което да го спаси — мъж, който сигурно щеше да се опита да го убие, ако знаеше цялата ситуация. А и да успееше да се измъкне оттук, щеше да е бясна гонитба, докато стигне до град, в който бъдещето му беше съвсем несигурно, където законът, в края на краищата, можеше все още да го търси, докато отгоре се спускаха сеещи смърт чужденци. И за какво си мислеше?