Колко хубаво гали слънцето.
Изтекоха часове. Когато краката го заболяха от клечането, рискува да седне. Салът продължаваше да се накланя насам-натам, но не чак толкова, че това да го разтревожи. Умът му се зарея. Спомни си лениви следобеди под жаркото слънце на Мексико, следобеди, в които нямаше нищо за правене, освен да се моли дъжд да напълни щерната, преди да е пресъхнала. Нямаше я настойчивостта на току-що върналия се спомен. Просто нещо, което му се беше случвало някога, когато беше момче, на друга планета. Покрай него премина ято риби, люспите забляскаха зелени и златни под кожата на забързаната вода. Рамон не знаеше дали са се забързали към смъртта си при водопадите напред, или знаят някой трик, който ще ги опази. Трябваше да съществува някакъв начин обитателите на дълбоката бърза вода да се справят с капризи на географията като този. Може би беше само това, че когато достатъчно тела бъдат хвърлени в бездната, няколко ще оцелеят — като семена, хвърлени върху камък, шепа от тях могат да намерят запълнена с пръст ниша. Все едно беше дали хиляда ще умрат, ако сто продължат да живеят. Това трябваше да са чувствали Манек и неговите събратя, докато са излитали в небето.
Риба, обрекла вярата си на реката.
Когато се появи на речния бряг, двойникът му трябваше да вика, за да го събуди от полудрямката му. Носеше на рамо намотка дебела дива лоза. Рамон не разбра дали е знаел за това растение, но знанието все още не беше се върнало в паметта му, или бе просто щастливо откритие — всъщност не го интересуваше особено. След дълга поредица жестове най-сетне схвана намеренията на другия: щеше да хвърли лозата към него, вързана около малък клон. Рамон пък трябваше да я овърже за сала и да хвърли клона обратно. След като затегнеха двойното въже за едно дърво до брега, Рамон трябваше да освободи сала и да остави силата на водата да го отнесе към брега. Идеален план, стига лозите да се окажеха достатъчно здрави. Хрумна му, че оценката на другия за риска е доста оптимистична, но пък не разполагаше с по-добър план.
Отне им три опита, докато лозата стигне до Рамон, и още пет, докато се върне при двойника му на брега. Мъжът се хилеше, докато стягаше импровизираното въже за дървото. Рамон не беше толкова уверен. Но дори планът да го отнесеше само по-близо до брега, щеше да може да преплува късото разстояние. Когато мъжът му даде сигнал, Рамон започна да клати сала ту насам, ту натам, за да го освободи. Няколко дълги минути изглеждаше, че салът е заклещен по-здраво, отколкото си беше представял, но след това се освободи с рязко залитане. Щом лозата се изпъна, а салът потрепери и се наклони, Рамон изгуби равновесие. Купчината дърва за огъня се откъсна, клони и съчки се разпиляха в реката и се понесоха към мъглата. На колене, Рамон изчака, докато салът бавно, със скърцане и пращене, почти се долепи до брега, изрева дивашки и скочи в калта.
— Шибано добра работа, pendejo! — ревна мъжът в ухото му и го затупа по рамото, ухилен като идиот. Ревът на водопада бе толкова силен, че трябваше да си крещят, за да се чуят. Въпреки волята си Рамон усети, че също се хили.
— Мислех, че няма никакви водопади по тази река — извика той.
— Уж не трябваше да има — съгласи се другият. — Но толкова далече на север кой ти проверява картиращите програми? Пропуснали са го.
— Дано не са пропуснали и други — каза Рамон. — Ходи ли да огледаш? Много ли е зле?
Беше огледал. Ревът и мъглата били резултат от два пропада, един малко повече от три метра, вторият — някъде наполовина. Салът щял да се разбие на трески. Но след пропастта реката била отново гладка и сравнително спокойна. Номерът бил да пренесат сала по-надолу и оттам да заплуват отново.
Вързаха сала по-добре, с надеждата, че ще оцелее, ако нивото на реката неочаквано се покачи. След това поеха навътре в джунглата. Имаше пътеки на дивеч, но никое от животните не беше мъкнало сал за двама души. Рамон започна да съжалява, че го бяха направили толкова голям. Нощта падна, преди да са намерили добра пътека, така че си устроиха импровизиран бивак.
— Много зор ще видим, докато го смъкнем — измърмори мъжът.