— Да — съгласи се Рамон. — Но пак е по-добре, отколкото да правим нов. Пък и няма много тръстика толкова на юг.
— Мислиш ли, че ще можем? Да го пренесем това шибано нещо?
Някъде от далечината се разнесе вой. Звънлив, дори приятен звук, който напомни на Рамон за койоти и звънци. Той въздъхна и плю в огъня.
— Ще можем. Корави копелета сме.
— Само един май нямаше да се оправи обаче.
— Прав си.
— Хубаво стана, че не те убих, а? — каза мъжът. Тонът му беше шеговит, но Рамон знаеше, че е зъбата шега. Не забравяй, че те държа на върха на ножа, казваше му мъжът. Жив си, защото аз го позволявам. Беше от онези неща, които щеше да каже самият той. Да напомни на ченгето кой на кого какво дължи. Едва сега, като се виждаше отвън, разбираше колко отчужден и глупав е бил. И е всъщност.
— Хубаво, да — отвърна с усмивка.
21.
Утрото беше сиво. Вятърът бе натежал от миризмата на дъжд. Двойникът му бе станал преди него и вареше медена трева. Рамон се прозя и разтърка очи. Лакътят го засърбя и той се почеса, усети коравия възел на белега, където бе захапало мачетето. Беше вече почти с познатата големина и твърдина.
— Идва буря — каза другият. — Доста мокро ще е до довечера.
— По-добре да тръгваме тогава.
— Мислех дали да не намерим сушина и да изчакаме да мине.
— Добра идея. Какво ще кажеш за Фидлърсджъмп? Там е достатъчно сухо.
— Имаме дни, преди изобщо да можем да се надяваме, че ще видим хора.
— Ще станат повече, ако се ебаваме тук като ученички и се пазим да не ни се намокри косата — каза Рамон.
Другият го изгледа намръщено.
— Добре. Щом така искаш, правим го.
Закусиха с медената трева, ароматна и засищаща като жито, след като зърната са се пръснали от варене, и очертаха маршрута, който щеше да е най-разумен. Не беше изненада, че нямаха различия в идеята. Другият възрази на няколко предложения на Рамон, но беше по-скоро заради самото възразяване.
— Ще трябва да поразчистим храстите. По някой клон тук-там. Ако ми дадеш ножа, ще разделим мръсната работа.
— Мога и сам — отвърна другият.
— Ти си решаваш.
Когато се върнаха при сала, Рамон направи прост хомот от лозите, с които го бяха изтеглили от реката. На сушата понтоните служеха по-скоро за плъзгачи и влаченето се оказа по-лесно, отколкото да вдигат сала. Двойникът вървеше напред, разчистваше каквото може или се връщаше, за да вдигнат сала над камъните и храстите, в които се заплиташе. Слънцето се катереше невидимо към върха на дъгата си. Корабите на енье надничаха през малкото пролуки в облачната пелена. Работата беше убийствена, но Рамон стискаше зъби и теглеше. Гърбът му пищеше от болка, стъпалата му бяха готови да закървят, раменете му се бяха ожулили от хомота, но все пак не беше като да изгори чукана на изгубения си пръст. Щом бе способен на това — а ако се съдеше по другия, беше, — тегленето на някакъв сал през гората не заслужаваше да му мисли дори.
Часовете течаха и тежестта сякаш започваше да става по-поносима. Безкрайната болка в мускулите започна да става не толкова усещане, колкото част от заобикалящото го. Другият притичваше напред-назад, разчистваше пътеката, минаваше отзад, повдигаше сала и го буташе през по-гъстите места. Рамон не говореше много — беше се привел напред и теглеше. Усещаше, че двойникът му започва да го уважава. Знаеше колко щеше да го дразни това и тази мисъл вливаше още сила в мишците му. Мислеше за Христос — как носи кръста си, докато римляните го бият и тълпата крещи. Салът трябваше да е по-лек от кръста, а и не го чакаше собствената му смърт, щом стигнеше до водата, а спасението му. Нямаше място за оплакване.
Третия път, когато залитна, си ожули прасеца на един камък. Не го заболя, но му потече кръв. Той изруга тихо и понечи да напъне пак. Ръка на рамото му го спря.
— Чш, спри малко. Ще си скъсаш жилите. Време е за обед.
— Мога да продължа. Няма проблем.
— Да, добре, корав задник си. Разбрах. Вземи си почини, аз ще ида да намеря някаква храна.
Рамон се изсмя, после смъкна хомота и се просна по гръб. Небето вече беше по-тъмно и по-близко от катедрален свод. Чу нещо, което можеше да е далечен тътен или само бученето на кръвта в ушите му. Двойникът му поклати глава, обърна се и тръгна. Рамон се усмихна.
Беше странно — да не може да реши харесва ли, или не човека, който беше самият той. Никога не се беше виждал какъв е отстрани. Хитър, находчив, корав като стара кожа, но затворен в страховете си и готов да вини всеки друг освен себе си. Цялата тази несигурност и гневът, който кипи вътре, готов да избухне при най-малката провокация; настръхнал като петел срещу всеки, който се мерне пред очите му. Такъв беше винаги. Само че трябваше да се превърне в чудовище, за да го разбере.