Но у този мъж имаше и достойнство, въпреки слабостите му. И изумителна сила на волята. Беше измислил как да убие Манек. Беше затворил раната от липсващия пръст, след като повечето хора щяха да се опитат да преживеят с отворена рана, и фактът, че не умираше от треска, бе доказателство за здравия му разум. Беше способен дори на някакво необяснимо състрадание. Да го спре сега. Да излъже за Лиана, за да не издаде слабост. Що за човек беше всъщност? Всички страни от личността му сякаш си противоречаха и в същото време се напасваха една с друга.
Единственото, което продължаваше да му се струва непонятно, дори и сега, беше оставането му с Елена. Не можеше да проумее защо двойникът му трябваше да го прави. Разбираше защо той щеше да го прави, но този, другото му „аз“, със сигурност можеше да подреди живота си по-добре. Дори да бяха един и същи човек.
Не помнеше кога е задрямал, но се събуди, когато другият го разтърси за рамото. Рамон плесна ръка над белега на лакътя си почти преди да отвори очи. Мъжът клечеше до него и държеше две малки джабали. Рамон се надигна, схванатото му тяло простена.
— Къде ги намери?
— Късмет — отвърна мъжът. — Хайде, запалих огън. Може да си поговорим, докато ги очистя тия нещастни pendejos.
Рамон бавно седна, после се изправи.
— Утре аз ще готвя. Ти направи и закуската, и обеда.
— Хубаво — отвърна другият. — Щом искаш, няма да те спирам.
Рамон седна до огъня и го загледа, докато кормеше и дереше животинчетата. Дървото съскаше и пращеше, пламъците пърхаха като криле, щом вятърът лъхнеше по-силно. Щеше да им отнеме още два часа, докато стигнат до по-ниския бряг. Зачуди се дали дотогава ще завали и кой от двамата ще прекара нощта под навеса. С толкова напрягане сигурно беше спечелил уважението на другия, но едва ли чак толкова.
— От Мексико ли си? — попита двойникът.
— Какво?
— Мексико. На Земята. Оттам ли си?
— Да — отвърна Рамон. — От Оаксака. Защо?
— Просто си мислех. Приличаш на мехикано. Лицето ти е такова.
Рамон се загледа в огъня. Пожела си другият да заговори за каквото и да е друго, но не и как изглежда. Мъжът срещу него или прихвана, или началната тема не го интересуваше толкова, защото я смени веднага:
— Какво е да си ченге? Харесва ли ти?
— Да — отвърна Рамон. — Допада ми. Работата е добра, знаеш ли.
— На мен ми се струва скапана — каза мъжът. — Ще ме прощаваш. Но през цялото време трябва да хващаш типове, които просто се опитват да я карат някак, и им пръскаш топките. И защо? Защото губернаторът ти казва? И какво? В смисъл, кой е губернаторът? Вземи му властта и парите и мислиш ли, че ще се държи по-различно от хората, дето ги гони?
— Е, да — отвърна Рамон, мислеше си как щеше да отговори едно ченге. — Губернаторът е един надут скапаняк португе. Така е. Но не всичко е в това. Да, отчасти е колониален боклук. Проверка на лицензи, разрешителни и говна. Но не е само в това.
— Не е ли?
— Не е — каза Рамон. — Има и наистина лоши pendejos. Калтаци, дето влизат в църквата и опикават олтара. Ония, дето се забъркват с малки деца. С такива задници също си имам доста работа.
— Оня дето намушка посланика, искаш да кажеш? — подхвърли другият хладно.
— Заеби това. Говоря за лошите. Тия, дето им трябва да убиват. Разбираш ме.
Мъжът вдигна глава. Имаше кръв по ръцете, червена и потъмняваща. Рамон забеляза нещо на лицето му — нещо неочаквано. Болка. Объркване. Съжаление. Гордост. Нещо.
— Всякакви сбъркани копелета се въдят — продължи Рамон играта си на ченге. — Повечето време не ни пука кой как си кара живота. Но има изнасилвачи. Има такива, дето искат да убиват хора без никаква причина. И няма нищо по-лошо от някой, който наранява кии.
— Кии?
— Деца — отвърна Рамон, изненадан от гафа си. — Деца, които са твърде малки, за да се защитят сами. Дори да разберат какво изобщо става. Нищо шибано по-долно няма от това. Затова съм ченге. И хората го знаят, нали? Хората знаят, че от едната страна са те, но пък от другата страна съм аз.