Тук Рамон замълча. Вече не знаеше какво говори. Думите, мислите. Всичко се беше омесило в главата му. Енье, които мачкат мъничките чужди същества; европеанецът; Микел Ибрахим, който взима ножа му; чувството, че е Манек и гледа как умират близките му. Манек беше прав. Не трябваше да се смеят. Нищо за смях нямаше тук. Ако тя не се беше смяла…
— Добре ли си? — попита мъжът.
— Да — въздъхна Рамон. — Нищо ми няма. Просто… Няма нищо.
Мъжът кимна и отново се зае с двете трупчета — сложи ги над огъня. Мазнината закапа и засъска, месото почна да се пърли. Миризмата на дъжд се усилваше. Двамата я пренебрегнаха.
— Можех да съм ченге — измърмори накрая другият. — И щях да съм добър.
— Щеше — съгласи се Рамон и уви ръце около свитите си колене. — Щеше да си страхотен.
Замълчаха. Чуваше се само съсъкът на капещата в огъня мас и постоянното шумолене на листа. Мъжът обърна животинките да се опекат и от другата страна.
— Беше добър ход. Когато се опитвахме да се доберем до брега. Изобщо не я видях оная шибана скала. Но ти, ese. Тръгна право към нея. Щяхме да паднем със сигурност, ако не беше.
Даваше изход на Рамон — възможност да сменят темата. Макар и да не знаеше какво го тормози, разбираше, че е добре да се измъкне от него, и Рамон се вкопчи в тази възможност.
— Всичко е в потока. Да знаеш как изглежда, когато нещо го нарушава. Просто го чувстваш.
— Каквото и да е, справи се шибано добре. Аз нямаше да мога.
Рамон махна пренебрежително. Ако това продължеше много дълго, щяха да прекалят. Не го искаше. Точно сега, в този момент, харесваше другия. Много му се искаше да харесва двойника си, а шибаният cabrón не беше често за харесване.
— Щеше да направиш същото, ако ти беше с веслото.
— Тц. Нямаше.
И Рамон изведнъж го осени, че двойникът му може би е прав. Влизането в ума на Манек може би го беше научило на нещо за това да си река. За потока. Точно защото двамата с двойника му бяха започнали като едно и също „аз“, тези последни няколко дни бяха различни. Нямаше вече причина да са идентични. Преживели бяха различни неща, бяха научили от света различни уроци. Той не беше изгубил пръст. Двойникът му не беше имал сахаел, забит в гърлото.
„Няма да се отклоняваш от човека“, изтътна дълбоко в мозъка му гласът на Манек. Но как можеше да го избегне? Светът изглеждаше различен според това къде седиш.
Месото беше горещо и пареше на пръстите. Но беше най-вкусното месо, което помнеше да е ял. Гладът го правеше това. Другият мъж като че ли изпитваше същото. Хилеше се, докато смъкваше още розовата плът от костите. Говореха си за други неща, по-безопасни. Когато дойде време да тръгнат отново, двойникът му хвана хомота.
— Ти тръгваш напред и чистиш — каза, докато нагласяваше лианата през раменете си. — Аз ще тегля тоя боклук по-натам.
— Не е нужно да го правиш — отвърна Рамон, но двойникът му само махна с ръка. Рамон изпита тайно облекчение. Тялото му беше като пребито до смърт от наказанието, което му бе наложил. Но все пак имаше проблем. — Мога и аз да тегля. Ножът все пак е у теб.
Двойникът му се намръщи, измъкна ножа от раницата му и го подаде с дръжката напред. Рамон го взе и кимна. Повече не коментираха.
Разчистването на храстите се оказа почти толкова мъчителен труд, колкото и тегленето на сала. Налагаше се да сече храст или клон почти на всяка стъпка. А ножът се затъпяваше. На два пъти се изляха пелени от дъжд, запляскаха по листата и по раменете му, но секнаха бързо. Когато бурята удареше сериозно — ако удареше, — щеше да е тежка. Но пък пороят може би щеше да ускори реката.
Стигнаха до брега малко преди стъмване. Рамон се опита да извика възторжено, но прозвуча някак саркастично. Другият се ухили уморено. Огледаха щетите, нанесени на сала от прехода им. Един от понтоните се беше разхлабил и се наложи да го стегнат. Скелетът от клони, оформящ пода, беше пострадал, но не чак толкова лошо, че да тръгнат да го оправят.
— Дай ми ножа — каза двойникът му. — Ще обеля малко кора да затегна тая тръстика. Ти събери дърва за огън и можем да го пуснем пак тоя шибаняк. Тръгнем ли тая вечер, може и да изпреварим бурята.
— Става — отвърна Рамон. — Но сигурен ли си, че не искаш ти да събереш дърва? По-лесно е от беленето на кора.
— Не искам да правя и една шибана стъпка повече — каза мъжът. — Ти събери.