Двойникът му също като него се беше оставил на милостта на водата, каза си. А тя ги влачеше с еднаква скорост. Трябваше само да доплува до сала. Течението обаче беше силно и Рамон усети как го повлича. Изплува за въздух и изрева:
— Шибаняк! — Устата му се напълни с вода, преди да успее да каже нещо повече. Салът беше по-близо, но не толкова, колкото се надяваше. Взрив от енергия изригна във въздуха — Манек стреляше от брега. Мъжът изръмжа и загреба с веслото, а Рамон си пое дъх и се гмурна отново. Може би Манек щеше да улучи кучия син и да му реши проблема.
Студът тук беше неприятен, но не чак като убийствения мраз по-нагоре. Може би бяха стигнали по-далече на юг, отколкото си беше мислил. Или може би водата бе по-топла от дъжда, от който реката бе придошла. Водата над него блесна още два пъти от изстрелите на Манек. Значи салът поне все още беше близо. Вихър в мътилката го предупреди миг преди да го удари ужасно мощна вълна, водата го блъсна в корема като юмрук.
Реката определено беше по-бърза. Манек вече приличаше на малка фигурка на брега. Необяснимо, но чупакабра газеше покрай брега, освободена от сахаел, бягаше, все едно всички демони на ада са по петите й. Рамон изплю вода и подскочи нагоре, мъчеше се да намери двойника си. Салът вече беше по-навътре в реката и двойникът му ревеше нещо към него, към Манек или към Бога. Манек като че ли се беше отказал да стреля и Рамон не се гмурна повече, а заплува кроул. Вълните го подмятаха. Салът бавно се приближи, а после реката ги раздели и отново ги доближи. Другият мъж сега беше на колене, изпънал веслото във водата. Продължаваше да крещи. Рамон все още не можеше да чуе думите, но изражението на двойника му вече бе по-скоро окуражаващо.
„Твърде малко и твърде късно, cabrón“ — помисли той, но все пак се пресегна към веслото. Пръстите му се плъзнаха по него, грубата повърхност му се стори невероятно здрава след пляскането във водата. Изтласка се отново напред и се вкопчи с две ръце. Усети дръпването, когато двойникът му започна да го тегли към сала, но самият той се отпусна, ръцете и краката му бяха изтръпнали от изтощение. Нека и този дребен страхлив кучи син свърши малко работа.
След по-малко от минута ръката на другия го докосна по рамото. Салът беше точно пред него. Рамон вдигна ръка и стисна сплетените клони. Задърпа се, другият му помогна и го извлече горе. Рамон се свлече на покритата с листа палуба. Дробовете му се издуваха като мехове.
— Мамка му! — изръмжа другият. — Помислих, че изобщо няма да се справиш, ese.
„Благодаря“, помисли Рамон, но си спести силите да го каже.
— Кучият син ни е проследил — каза двойникът му и се върна на веслото. — Ти нали каза, че чупакабрата го е убила.
— Така си мислех — изпъшка Рамон и седна. Оригна се. — Манек е сложил сахаела на нещастния шибаняк. Заробил го е. Никога не съм мислил, че може да ми стане жал за чупакабра. Останаха ли ни дърва за огън и…
Вдигна очи към мъжа — двойника си — и видя ужаса, изписан на познатото лице. Примига и се озърна през рамо. Очакваше всичко: Манек да върви по водата като някакъв извънземен Христос, огромна вълна, дори европеанеца, върнал се от Ада с Дявола от дясната му страна. Нямаше нищо. Сива река, бурно небе. Вълни с малки бели гребенчета. Погледна отново другия. Веслото висеше забравено в ръцете му. Лицето му се бе изкривило от страх.
— Какво? — попита Рамон, а след това погледна надолу. Наметката се беше разтворила и коремът му беше гол. А на кафявата кожа — дебелият възлест белег. — О!
— Иисусе Христе! — прошепна другият. — Ти си аз! — Беше го зяпнал, замръзнал от ужас.
— Успокой се — каза Рамон. — Ще ти обясня…
— Какво си ти? — изрева мъжът. — Какво, мамка му, си ти?
Беше извадил ножа. Мълния огря света, блесна по голото острие. Гърмът изтрещя оглушително. Рамон колебливо се изправи на клатещия се сал.
— Какво, мамицата му, си ти?! — В гласа на двойника му вече имаше истерия. Беше изпуснал веслото и то се отдалечаваше, пленник на реката.
— Чуй ме! Ще престанеш ли да си такова жалко дребно човече и да ме чуеш? — каза Рамон. После, взрян в очите на другия — очи, които бе виждал в огледалото през целия си живот — въздъхна. — Заеби. Няма значение.