Наистина нямаше значение. Това вече не беше бой с думи.
23.
Два и половина на два и половина. Арена, усложнена от огнището и навеса. Щеше да е от онези битки, които не продължаваха дълго. Рамон смъкна мокрото наметало и го уви около лявата си ръка, после отстъпи, та навесът да остане между тях. Да влезе в бой срещу нож гол не го радваше особено, но с наметалото около ръката до лакътя имаше нещо, с което да блокира. А двойникът му трябваше да държи ножа с лявата си ръка, докато Рамон можеше да използва дясната. Но пак не бяха равностойни. Изобщо. Рамон щеше да загуби.
Другият се присви, ножът бе готов за удар. Нямаше нищо. Ако имаше дърва за огъня, щеше да може да грабне клон и да го използва като тояга. Ако водата не беше отнесла веслото, можеше да използва него.
— Ти ги доведе тук! — извика другият.
— Не съм!
— Лъжлива торба лайна! — изрева двойникът му. — Ти си един от тях. Ти си чудовище!
— Да. Да, чудовище съм. И все пак съм по-добър човек от теб.
— Чудовище!
Рамон не си направи труд да отговаря. Другият го беше решил. Точно както Рамон щеше да направи на негово място. Единственото, което разбираше, бе, че няма никакво основание, никакво обяснение, никакво оправдание, което да приведе и което да направи края по-различен от този, който щеше да бъде.
— Ти си шибан страхливец, знаеш ли го? — каза Рамон, надяваше се да разяри двойника си и да го накара да направи грешка. — Ти си путка. Това с Елена е въздух и го знаеш.
— Недей да ми говориш за Елена!
— Ти беше влюбен в оная готвачка, Лиана. Оная, дето я сви от Мартин Касау. И дори не ти стиска да го признаеш! Държиш се за Елена, защото те е шубе да не си сам. Защото знаеш, че без нея не си част от нищо и от никого. Ти си просто един pendejo с третокласен фургон и няколко инструмента на проучвател.
Лицето на двойника му пламна от гняв. Рамон присви колене, за да смъкне центъра на тежестта, готов да се дръпне в каквато посока се наложи. Освен назад. Нямаше сал зад него.
— Не знаеш нищо, говно!
— Знам всичко. Хайде, давай — подкани го Рамон. — Искаш да танцуваш? Страхотно. Давай. Ще ти го начукам и ще ти сера отгоре.
Мъжът замахна обезумял, салът се разлюля от изместването на тежестта му. Рамон отстъпи встрани и се завъртя, изрита във въздуха. Мъжът срещу него се превъртя, вече в по-ниска стойка. Само си бяха сменили местата. Двойникът му държеше ножа странично, в защитен блок. Гневът се беше изцедил от него; очите му бяха присвити и хладни. Това не беше добре. Ако беше обсебен от страх или сляпа ярост, Рамон щеше да има шанс. Ако кучият син обаче мислеше, Рамон току-що беше станал европеанецът.
Онзи опита с финт — отляво и отдясно. Пробваше го. Рамон застъпва ситно назад, петите му напипаха грубия ръб на сала. Мъжът замахна и Рамон се сниши, влезе отдолу и покрай ножа, преди да е успял да го закачи. Салът изскърца и подскочи и двамата залитнаха, но другият пръв успя да си върне равновесието. Блесна нова мълния. Гърмът дойде почти преди блясъкът да е угаснал. Рамон се ухили. Двойникът му също се озъби. Каквото и да ги чакаше, колкото и лошо да беше това тук, все пак имаше нещо радостно в него.
При какви обстоятелства убиваш?
Когато шибанякът трябва да умре.
Рамон замахна предпазливо с незащитената си ръка и бързо я отдръпна, щом ножът блесна нагоре, за да блокира. Другият заби ниско и го резна малко над коляното. Плитко. Нищо работа. Закръжиха тромаво, Рамон леко отскачаше на пети. Заваля лек дъжд и листата под краката им станаха хлъзгави. Другият се стегна за атака, лекото му изгърбване издаде намеренията му. Рамон отскочи и салът се разлюля бясно. Мъжът се хлъзна на коляно, след това моментално се изправи.
— Уби го, защото си мислеше, че това ще ги направи като теб! — извика Рамон.
— Какво?
— Уби оня pinche европеанец, защото мислеше, че всички ония хора в „Ел Рей“ ще си кажат, че си шибан герой! Жалък си!
— Майната ти, чудовище! — изрева другият и замахна. Точно това трябваше да стане. Рамон не си остави време да помисли: скочи напред, като остави острието да се хлъзне през ребрата му, и затисна ръката на другия до хълбока си. Болката изпищя в него, щом ножът опря в кокала, но другият не можа да го издърпа и да удари отново. Със свободната си ръка Рамон сграбчи ранената му ръка и я изви. Двойникът му изпъшка от болка и се опита да се отскубне. Вкопчиха се един в друг и се заборичкаха в пиянска прегръдка. От толкова близо Рамон успя да помирише другия — силна нечиста воня, която му се стори изумително противна. Мръсният му дъх на леш го блъсна в лицето. Рамон все още задържаше ръката с ножа затисната до хълбока си, но другият изгуби опора и се хлъзнаха по палубата. Дъжд и речна вода ги заляха. Нещо удари сала и той се завъртя дивашки. Нямаше весло, което да ги укрепи, нито веслар.