— Не трябва да си жив, шибано изчадие — изсъска в лицето му двойникът му. — Не трябва да си жив!
— Работата е, че не разбираш потока — отвърна Рамон със странно спокоен тон, все едно си говореха в някой бар. — Не разбираш какво е да си част от нещо по-голямо. И, Рамон, копеле нещастно, ти дори няма да го разбереш. — И заби глава в носа и челото на двойника си. Усети как хрущялът поддаде. Противникът му изрева и се дръпна. Рамон се вкопчи в него и двамата се превъртяха. Малкият навес се натресе в гърба му, изпращя и поддаде. Превъртяха се още веднъж, мъчеха се да се изправят, мъжът отказваше да пусне ножа, Рамон — да пусне него. Паднаха заедно във водата.
Рамон неволно изпъшка и нагълта вода. Другият замаха с ръце и двамата се отделиха един от друг, понесени от течението на кипналата река. Рамон мярна червеното петно, извряло от ребрата му — кръвта му, смесена с водата, станала част от нея. Ставаше част от реката.
Щеше да е лесно да остави нещата така. Живото море го зовеше и част от него искаше настойчиво да се влее в него, да се слее с реката напълно. Но чуждото в него помнеше скръбта на гаесу, а човешкото в него отказваше да се предаде и двете заедно му вляха нова сила, накараха го да продължи. Обърна се и зарита срещу течението, а топлината и кръвта изтичаха от него.
В бушуващата река щеше да оцелее този, който пръв стигнеше до сала. Рамон риташе и загребваше с всички сили. Водата около него беше като розов воал. Неговата кръв. Мисълта пробяга в ума му — „Колко лошо ме е ударил?“ — и си отиде. Нямаше време за мислене.
Видя сала — тъмно петно сред водата — и заплува към него. С периферното си зрение засече двойника си — пляскаше отчаяно с ръце в същата посока. Дебела лиана се разплете от сала и се люшна по повърхността. Рамон стисна зъби и заплува към нея. Сега. Можеше да се справи, още малко.
Ръцете му плеснаха върху сала. Другият беше вляво от него, също изпълзяваше на сала, устата му бълваше вода и слюнка. Някакъв клон закачи нещо: Рамон си помисли, че е наметката му, но веднага си спомни, че тя е увита около ръката му. Клонът бе закачил отпраната му кожа. Другият вече беше почти на сала. Рамон вдигна крак, закачи се с пета и се напрегна отчаяно, за да се прехвърли. Изтръгналата се лиана се хлъзна покрай гърба му и го плесна като водна змия. Дъждът го удари с хиляди малки юмруци. И беше горе. Беше отново на сала. Превъртя се по гръб — а двойникът му стъпи тежко на гърдите му и натисна.
Двойникът му дишаше все едно току-що е пробягал миля за четири минути. Косата му беше полепнала по черепа като мъх по камък, устата се бе изкривила в бяла усмивка, обкръжена от кръвта на счупения нос. Лъснаха жълти зъби. Рамон понечи да си поеме дъх, но натискът от стъпалото на другия му попречи. Усети как и на неговото лице се изписва зла усмивка.
— Имаш ли нещо да кажеш, преди да умреш, чудовище? — попита двойникът му.
— Да — изпъшка Рамон и се помъчи да вдиша. — Знаеш ли… какво, Рамон?
— Какво?
Рамон се изсмя хрипливо.
— Ти не се харесваш много.
Времето придоби онази странна, безсилна и полусънна леност, която съпътства миговете на ужас и болка. Рамон се наслади на реакциите, пробягали една след друга по лицето на другия: изненада, последвана от объркване, объркване, заменено със смут, смутът — с гняв, който се извиси над Рамон като летни гръмоносни облаци, смалили планинските върхове, и всичко това — за по-малко от два удара на бясно затуптялото му сърце. Острието се вдигна, готово за удара, който щеше да разпори гърлото на Рамон. Докато вдигаше ръцете си срещу него, Рамон си помисли за следите по кости и кожа от опитите на умиращи да спрат стоманата с плът; точно така оставаха тези следи и нищо друго не можеше повече да направи той, освен да покаже на въображаемия следовател, който можеше да види тленните му останки, че до последния миг не се е предал в своята лична битка с ада.
Рамон закрещя от чисто животинска ярост, удавила страха и безнадеждността на усилието му. И изведнъж изтръгналата се лиана се изправи рязко над водата като бяла змия; жици засвяткаха и засъскаха там, където трябваше да е главата й.