— Бива я, а? — подхвърли Гриего и удари четвърт от своята на една глътка.
— Не е зле.
— Навън си тръгнал значи.
— Този път ще е голямо — каза Рамон. — Ще се върна богат. Ще видиш.
— Ти по-добре се надявай да не извадиш чак толкова късмет — отвърна Гриего. — Прекалено многото пари убиват такива като теб и мен. Бог е пожелал да сме бедни, иначе нямаше да ни направи толкова дребни.
Рамон се ухили.
— Бог е пожелал ти да си дребен, Мануел. За мен само е пожелал да не взимам и едно проклето говно от никого. — В ума му бързо изплува еуропеото, зяпналата уста и кръвта, бликаща през щръкналите като надгробни камъни зъби, и той се намръщи.
Гриего клатеше глава.
— Пак същото, а? Този път. Точно като всеки път, когато излизаш навън. — Ухили се широко. — Знаеш ли колко пъти съм те чувал да го казваш?
— Аха. Този път е различно, както винаги.
— Върви с Бога тогава — каза Гриего и усмивката му помръкна. — Всички са се разшавали. Мъчат се да си довършат нещата. Чужденците хванаха всички по гащи, като дойдоха толкова рано. Странно обаче. Не виждам много хора да тръгват навън точно сега. Общо взето всички май се връщат за корабите — освен теб.
Рамон се изхили, но усети как неизменният страх стегна гърдите му още малко.
— Мислиш, че дават пет пари за някакъв си рудотърсач като мен? Какво ще има за мен, ако остана?
— Не казах, че трябва — отвърна Гриего. — Казах само, че не виждам много хора да излизат навън точно сега.
„Изглеждам подозрително — помисли Рамон. — Изглеждам все едно, че бягам от нещо. Ще каже на полицията и тогава съм прецакан“. Стисна бутилката толкова здраво, че пръстите го заболяха.
— Заради Елена е — подхвърли Рамон с надеждата, че полуистината ще прозвучи достатъчно убедително.
— Аха — измърмори Гриего и кимна разбиращо. — Помислих си, че може да е нещо такова.
— Пак ме изрита. — Опита се да прозвучи гузно въпреки облекчението, което го обзе. — Скарахме се заради парада. Попрекалих малко, това е.
— Знае ли, че излизаш навън?
— Не мисля, че й пука.
— В момента — сигурно. Но ти ще излетиш, а тя след три седмици ще реши, че всичко е простено. Ще вземе да дойде тук и ще ми разбишка мястото.
Рамон се изсмя — помнеше случая, за който говореше Гриего. Грешеше обаче. Онова не беше за помиряване. Елена си беше внушила, че Рамон е взел жена със себе си, когато замина на теренно проучване. Не беше спряла да кипи и да беснее, докато не беше разбрала, че момичето, с което беше свързана параноята й, си е в града и се е забъркало с един от магистратите, и дори тогава май все още продължаваше да кипи. Наложи му се да похарчи почти половината от парите, които бе спечелил от проучването, само за да черпи с бира и каафа киит всичките си бизнес контакти, които тя беше отблъснала.
Гриего не се засмя с него. Вместо това каза:
— Знаеш, че е луда, нали?
— Доста подивява понякога — отвърна с непривична полуусмивка Рамон.
— Не, познавам диви момичета аз. Елена си е направо луда. Знам, че харесваш онова момиче, долу при станцията. Как й беше името?
— Лиана ли? — попита с неверие Рамон.
— Същата, да. Живее в северния край. Имаше нещо с нея, нали?
Рамон си спомни онова време, когато беше по-млад, новак в колонията. Да, имало беше една жена с кожа като кафе с мляко и със смях, който правеше човек щастлив само да го слуша. Може би дори си беше мечтал за нея няколко пъти след това. Но онова бе донесло своето късче ад със себе си. Почеса белега, прорязал корема му. Гриего го изгледа учудено и Рамон се изсмя неловко.
— Тя е… Не. Не е такава. Нищо не може да има между жена като нея и такъв като мен. И да не си посмял да кажеш на Елена нещо друго.
Гриего махна с бутилката в ръка да го успокои, че ще пази дискретност. Рамон удари още една здрава глътка. Гъстата бира започваше да го хваща. Зачуди се колко ли спирт има в нея.
— Лиана е добра жена — каза той. — Елена обаче е като мен. Разбираме се един друг, знаеш ли? — Гласът му се изпълни с внезапна горчивина, която го изненада. — Един за друг сме.