Усещаше как се стапя адреналинът. Дланите му трепереха, гаденето се усили. С изненада откри, че плаче, но сълзите извираха не от умората или страха, нито дори от облекчението, което идваше след тежък бой. Скръбта, която го бе обсебила, беше дълбока. Скърбеше за своя близнак — за човека, който беше някога. Неговият брат, а и много повече от брат, си бе отишъл. И си беше отишъл, защото той самият го беше убил.
Може би беше предопределено да свърши така. В колонията имаше място само за един от тях. Така че или той, или двойникът му трябваше да умре. Мечтите му как се измъква, как се превръща в нов човек, бяха само това. Мечти. И сега, като тялото на мъжа, когото беше убил, си отиваха. Той беше Рамон Еспехо. Винаги. Никога не беше хранил истинска надежда, че ще бъде някой друг.
Бавно разви прогизналата наметка от ръката си. Болката се засилваше. Прободеният му хълбок бе най-неотложният проблем. Можеше да притисне наметката в него, да запуши кървенето. Зачуди се дали ще помогне, ако първо изцеди водата от плата. Опита се да прецени колко далече е от Фидлърсджъмп и медицинска помощ. И се запита какво ли ще открият, като го прегледат. Дали Манек и събратята му бяха оставили някакви изненади за докторите?
Колкото и да беше обзет от скръб, несигурност и болка, някакво кътче в ума му трябваше да е предвидило атаката. Беше не повече от леко трепване в крайчеца на полезрението му — и сахаел шибна към него, изпънат като копие. Рамон изобщо не помисли. Ножът просто се озова там, където трябваше да е, в мига, в който трябваше да е там, и направената от човек стомана прониза чуждата плът само на половин педя под жиците при главата на нещото. Пулсът му не се ускори. Рамон дори не трепна. Твърде уморен беше за това.
Сахаел издаде дълъг пронизителен вой. Искра опърли върха на ножа там, където се беше врязал в тънкото месесто тяло. Сахаел се замята като змия, задърпа Рамон насам-натам с гърчовете си. Той заби върха на ножа в един от клоните и прикова сахаел към дървото. Плътта под острието беше побеляла и се гърчеше бясно. Жиците и гъбестата мембрана, които се бяха впили преди в шията на Рамон, увиснаха като глава на мъртва твар.
— Ако се върнеш… — заговори Рамон, а после забрави какво иска да каже. Плътта му бе натежала като прогизнало дърво. Няколко дъха след това си спомни. — Свърших работата на Манек, но аз съм Рамон Еспехо, не някакво си проклето псе. Върнеш ли се, казваш му това. Ти и всички останали от вас можете да се ебете.
И да го разбра, сахаел не го издаде с нищо. Рамон кимна и измърмори небрежно низ ругатни, докато издърпваше ножа. После изтика змиеподобното тяло от сала. То потъна във водата. Само главата се виждаше, заподскача все по-далече под дъжда, сива, смътна, докато не изчезна. Рамон поседя още миг, дъждовните капки пляскаха по гърба и раменете му. Грохотът на гръмотевица го разбуди.
— Съжалявам, чудовище — каза той на реката. — Просто е… каквото е.
Имаше да свърши твърде много неща. Трябваше да се стегне. Беше премръзнал. Беше сериозно ранен и губеше кръв. Беше загубил веслото, а с него — и малката възможност да направлява сала, с която бе разполагал. Така и не бяха събрали дърва за огън, а и бездруго не беше останало нищо, с което да го запали, въпреки че трябваше да се изсуши и стопли, щом бурята отминеше. Умът му бързо се върна към водопада и онзи странен покой, който го беше обзел, когато заседна на скалата. Мисълта по някакъв начин бе свързана със съня, че е Манек, и за пътуването му от Земята с енье. Имаше усещането, че нещо дълбоко започва да се прояснява, като разпознаване на лице, познато някога, а след това забравено. Когато осъзна, че е заспал, и насила отвори очи, дъждът беше спрял и златистозеленият залез огряваше облаците отдолу. Чу звънливия хор на ято плескуни някъде високо над себе си.
Трябваше да намери весло. Нещо, с което да насочва сала. Ами ако имаше нов водопад или бързеи? Е, щеше да чуе грохота и щеше да му мисли тогава. А и близначният му двойник бездруго му дължеше едно бодърстване. Нека шибанякът да стои и да ги пази. Заслужаваше си го кучия син, след като го беше зарязал в гората. Уви се в останките от листа куркума, та дано се стопли поне мъничко. Беше му все едно дали ще умре.
Дните минаваха в треска. Реалност и сън, минало и бъдеще, сплетени в едно. Рамон се оказа във властта на спомени за неща, които не беше възможно да са се случвали: лети като лястовица над покривите на Мексико Сити с ребро от чуждата юнеа между зъбите; Елена плаче като дете за неговата смърт, а после се чука с Мартин Касау на гроба му; гази през джунглата със сала, вързан на главата му; Манек и белият чужденец в ямата го поздравяват и вдигат празнична веселба в негова чест — да пием всички за Рамон Еспехо, героя на чудовищата! — двамата носят тъпи островърхи шапки и надуват пищялки. Съзнанието му вибрираше, раздвояваше се и отново се сливаше като мехур, издигащ се в буйна вода. В редките мигове на проясняване пиеше вода от реката и почистваше раните си. Срезът на ребрата му зарастваше и хващаше кора, но кракът му се подуваше и пареше като при инфекция. Щеше да се осмели да отвори раната, да не би да има някое чуждо тяло — треска, плат или Бог само знае какво, — което да й пречи да зарасте, но някъде по време на трескавите си сънища беше изгубил ножа — може би водата го беше отнесла през ръба. Веднъж, когато се събуди, беше по обед, се почувства толкова силен и здрав, че си въобрази, че може да си хване риба. Но само пълзенето до ръба на сала, за да пие, го изтощи.