Палубата миришеше на рибешки черва и нагорещена мед. Рамон изви врат, мъчеше се да различи нещо, каквото и да е, нещо, което да го увери, че това е истинско, а не пореден сън на умиращ мозък. Облиза бавно устни. Жена — към петдесетте, с посивяла коса и с изражение, което казваше, че нищо не може да я изненада — седеше до него на палубата. Хвана го за китката и той се опита да се вкопчи в нея. Тя избута вдървените му пръсти и го задържа здраво, за да измери пулса му. Корабите на енье горе примигаха и изчезнаха. Жената изсумтя неодобрително и се наведе над него.
Едва сега му хрумна, че е стигнал до Фидлърсджъмп. Първата му реакция бе облекчение — толкова дълбоко, че се доближаваше до религиозен трепет. Втората беше смътен, подозрителен гняв, че могат да му откраднат сала.
— Ей! — повтори жената. Той не знаеше колко пъти го е казала, знаеше само, че не е първият. — Знаеш ли къде си?
Той отвори уста и се намръщи. Беше го знаел. Само преди миг. Но си беше отишло.
— Знаеш ли кой си?
Това поне заслужаваше един кикот. Тя май остана доволна от реакцията му.
— Аз съм Рамон Еспехо — каза той. — И, с ръка на сърцето и пред Бога, това е всичко, което мога да ти кажа.
Четвърта част
25.
Рамон Еспехо се пробуди зареян в море от мрак.
Малките светлинки — зелени и оранжеви, червени и златни, — които примигваха или проблясваха около него, не осветяваха нищо. Опита се да се надигне, но тялото му се възпротиви. Започна бавно да усеща механизмите около себе си, болката също. В един замаян, полусънен миг беше сигурен, че се е върнал в странните пещери под планинския връх, че отново е в цистерната, където се беше родил, и че отново плува в онзи безбрежен непроницаем океан. Трябваше да е извикал, защото чу тихите забързани човешки стъпки и над него замига евтин бял луминесцент. Опита се да вдигне ръката си срещу внезапната ярка светлина, но видя, че е оплетен в тънки тръбички, които пронизваха плътта му като половин дузина сахаели. А след това за китките го хванаха ръце — човешки ръце — и леко го натиснаха на леглото.
— Всичко е наред, сеньор Еспехо. Спокойно.
Мъжът беше към петдесетте, с къса сива коса на гъсти къдрици и малко тъжна усмивка. Носеше комбинезон на болногледач. Рамон примижа, за да го види по-добре. Да види стаята по-добре.
— Знаете ли къде сте, господине?
— Във Фидлърсджъмп — отвърна Рамон, изненадан от стърженето на гласа си.
— Добро предположение — каза болногледачът. — Докараха ви оттам преди седмица. Искате ли да пробвате отново? Знаете ли каква е тази сграда?
— Болница — каза Рамон.
Болногледачът го погледна по-директно. Все едно беше казал нещо интересно.
— Знаете ли защо сте тук?
— Бях се прецакал — отвърна Рамон. — Бях с фургона. Проучвах на север. Нещата тръгнаха зле.
— Това вече е добре. Досега казвахте, че сте плувал под водата, криел сте се от убийци на бебета. Задържите ли така, казвам на докторите, че се съвземате.
— Диеготаун. В Диеготаун ли съм?
— От няколко дни — отвърна болногледачът. Рамон поклати глава, смътно изненадан от залепената под носа му кислородна тръба, която изсъска тихо. Посегна да я махне.
— Сеньор Еспехо, недейте… не бива да сваляте това.
— Трябва да изляза оттук — каза Рамон. — Не мога да остана тук.
Мъжът хвана китката му и я стисна — успокоително, но и малко болезнено. Погледът му се впи в неговия. Беше красив. Само заради това, че беше истинско човешко същество, а не някакъв извънземен — беше красив.
— Няма смисъл, сеньор Еспехо. Следователят вече беше тук два пъти. Ако се опитате да си тръгнете, ще трябва да извикам охраната. А не можете да ги надбягате.
— Не можете да сте сигурен — отвърна Рамон. — Аз съм корав кучи син.
Мъжът се усмихна, все така малко тъжно.
— Поставили сме катетър в члена ви, сеньор Еспехо. Уринирате през него. Виждал съм мъже, които са се опитвали да го извадят. Ще останете с пикочна тръба, широка може би колкото кутрето ви. Докато не зарасне, нали разбирате. А много боли.
Рамон погледна надолу. Болногледачът кимна.
— Ще трябва да останеш доста време тук, Рамон. Опитай се да се отпуснеш и да се възстановиш. Ще ти донеса плодов крем. Трябва да се опиташ да хапнеш нещо. Нали?
Рамон се потърка по лицето. Брадата му беше гъста и твърда, каквато си беше открай време.