— Да. Добре.
Болногледачът го потупа съчувствено. Сигурно беше познавал много посещавани от полицията мъже в кариерата си. Може би знаеше по-добре от Рамон какво предстои.
Рамон се отпусна на тънката болнична възглавница, готов за дълга тягостна нощ, и отново заспа, преди да е разбрал, че го унася. Събуди се от хладната утринна светлина, нахлула от прозорците. Опита се да погледа новините, но веселият бъбрив глас на водещата го подразни. Примири се с тихото бръмчене на апаратите, с далечния звън на аларми. Изреди наум раните по тялото си и се зачуди какво да прави.
В началото беше изглеждало лесно — маха се от града, докато енье дойдат и си отидат, и цялата история с европеанеца ще е отшумяла. А после: освобождава се, връща се и вдига голямата врява около Манек и неговия кошер на север. А след това: връща се и се променя в друга личност, може би оставя на двойника си да оправи целия проблем с полицията. И ето го сега, вече в Диеготаун, вързан за оная работа чака да пристигне следователят. Сахаел май изглеждаше по-достойно.
Навън градът бе оживял със сутрешния трафик. Летящи фургони и транспортни съдове изпълваха въздуха, улавяха светлината на изгряващото слънце и я отразяваха в очите му като проблясващи над водата вълни. Тихото пулсиране на двигателя на совалка издаде някакъв трафик нагоре към увисналите в небето кораби. Рамон не можеше да види космодрума, но познаваше звука, както хората преди векове бяха познавали свирките на влаковете.
Почукването на рамката на вратата бе тихо и вежливо. Казваше: „Не ми се налага да те плаша. Все ми е тая дали те е страх от мен, или не. Толкова здраво те държа за жалкия задник“. Рамон погледна натам. Мъжът носеше тъмната униформа на полицията на губернатора. Рамон вдигна ръка за поздрав, интравенозната тръбичка се повлече след нея като водорасло.
Мъжът влезе. Беше млад и силен. Широк в раменете, квадратна прясно обръсната челюст, все още с лека сянка от четина. Беше точно мъжът, който Рамон си беше представял, че го преследва на север, преди да разбере за двойника си, мъжът, на когото самият той се беше преструвал по реката. Най-подходящата въплътена фикция.
— Изглеждате много по-добре, сеньор Еспехо — каза следователят. — Помните ли предишния си разговор с мен?
Рамон придърпа гъвкавата тъкан на болничната си риза. Каквото и да беше казал преди, не се броеше. Не е бил още с шибания си ум. Ако разказът не съвпаднеше, можеше да заяви, че е сънувал нещо, така че нищо казано преди не се броеше.
— Съжалявам, ese. Бях малко прецакан. Знаеш, нали?
— Да — отвърна следователят. — Затова исках да поговоря с вас. Нещо против?
Сякаш шибанякът щеше да си отиде, ако откажеше. Рамон сви рамене, добави още малко болка в списъка си от рани и махна небрежно към малкия пластмасово-хитинов стол до болничното легло. Полицаят кимна с престорена благодарност и седна в другия край на леглото, тежестта му придърпа дюшека към него.
— Чудех се какво точно се е случило.
— В смисъл? — Рамон посочи разнебитеното си тяло. Следователят кимна.
— Прецаках се — каза Рамон. — Отидох на проучване на север. Това работя.
— Знам.
— Да. Добре. Значи, бях горе и приземих фургона си до реката, точно до една издатина. Реших, че ще послужи като заслон, нали? И посред нощ шибаното нещо поддаде. Трябва да бяха три-четири тона камък. Отнесе ми фургона право в реката.
Рамон плесна с ръце, иглата над лакътя му дръпна плътта по начин, който беше дразнещо познат.
— Извадих късмет, че се измъкнах жив.
Следователят се усмихна хладно.
— Да сте се били с някого?
Рамон усети как гърдите му се стегнаха. Сърдечният монитор вляво го издаде, сините цифри заподскачаха почти до сто. Полицаят едва потисна усмивката си.
— Не знам за какво говорите — каза Рамон. — Мислех, че сте тук заради злополуката.
— „Злополуката“ е оставила рани от нож в хълбока и крака ви — каза следователят. — Защо не ми разкажете за това?
— О, по дяволите. Това ли? — Рамон се изсмя. — Не, човече. Това беше тъпият ми гаф. Бях извадил ножа си, от полевия комплект. Правех сала. Все едно, опитвах се да срежа едни лози за въже и се подхлъзнах. Паднах точно върху него. Помислих, че съм умрял. Разбираш, нали?
— Тъй. Не е имало бой, така ли?
— С кого ще се бия там? — отвърна с въпрос Рамон. Сините цифри се смъкнаха надолу. Полицаят не изглеждаше объркан.