— Благословен съм — отвърна Рамон и закима като благочестив идиот, пиян от тамян и енорийско вино. — Истински благословен. Бог още не е приключил с мен, нали?
— Не е. Пазете се, сеньор Еспехо. Ще намина, ако се наложи да ви питам за още нещо.
— Всичко, с което мога да помогна — отвърна Рамон, едва ли не натъжен, че полицаят става от леглото му. Обичаше усещането, когато печели. Размениха си още няколко неискрени учтивости и следователят си отиде. Рамон се отпусна на възглавницата и отново премисли всичко.
Знаеха, че Джони Джо, въпреки всичките му провали като добър гражданин и почтено човешко същество, не е убил европеанеца. Беше просто удобният кучи син за бесилката, изкупителната жертва — и ако не беше той, какво пък, майната му, поне го заслужаваше заради някой друг случай, когато беше убил и се беше измъкнал. Следователят знаеше, че това е пълен боклук. По дяволите, цялата колония сигурно знаеше, че е пълен боклук. Но какво можеха да направят? Да кажат на енье, че са се издънили? Че дори не са могли да хванат истинския убиец? Че са излъгали? Щеше да е самоубийство. Разследването беше приключило. Ако Рамон не им го отвореше отново, а той нямаше намерение да го прави, делото щеше да си остане затворено.
Не че на ядачите на млади щеше да им пука, така или иначе. Какво правеха хората помежду си беше без значение, защото човечеството не беше вид, от който енье се интересуваха, освен там, където хората бяха полезни. Да ги впечатлиш с усещане за законност, справедливост и ред в колонията беше все едно глутница псета да се опитат да впечатлят кучкаря си, като вият в хармония. Но губернаторът не знаеше това и така, по един извратен начин, така както всички не можеха да разберат нечовеците, това щеше да спаси задника на Рамон. Да, той можеше да се окаже следващият обесен, когато се наложеше удобен „извършител“ да поеме греха за нещо, но този път, за това убийство, губернаторът на колонията щеше да го духа. Какво друго можеха да направят?
Някаква тежест се вдигна от него и той се засмя с облекчение. Първоначалният му план действаше. Беше се губил из джунглата достатъчно дълго, та проблемът да се реши сам. Вече беше в безопасност. Чувстваше го.
Почти две седмици по-късно Рамон разбра какво е пропуснал.
26.
Излезе от болницата след осем дни, неукрепнал и с атрофирали крака. Беше облякъл една от ризите си и брезентови панталони — Елена му ги беше донесла един следобед, докато бе спал. Ризата беше доста голяма, широка на раменете и в гърдите, знак колко е отслабнал през времето, преживяно из горите и по реката. Новите белези наболяваха понякога, ако направеше грешно движение. Корабите на енье все още кръжаха високо над планетата, но тук, сред уличните продавачи, цигански лодки, сополиви улични музиканти с полунастроени китари и улични хлапета, пушещи цигари по ъглите, чуждите кораби не изглеждаха чак такава заплаха.
Беше решил първо да се отбие при Мануел Гриего. Щеше да му трябва нов фургон. Нямаше нужните пари, за да го купи наведнъж, а никоя банка на колонията или извън нея нямаше да му отпусне достатъчно голям заем, за да покрие разхода. Оставаше да сключи някои сделки и Мануел беше добре за начало. Но магазинът му беше далече от центъра, в края на съседния Нуево Жанейро, където живееха повечето португезе, а Рамон усети, че се уморява по-бързо, отколкото беше очаквал. Нямаше никакви пари и само една временна идентификационна бележка от болницата. Още досадни неща, с които трябваше да се оправи през следващите дни. В момента това означаваше, че щом седне на пейката в края на парка, ще му мирише на наденици, лук и печени чушки на подвижната скара, но няма да може да си купи.
В известен смисъл виждаше за първи път този град, втория си дом. Точно тези очи никога не бяха гледали тесните кафяви улици или пожълтялата трева на парка. Точно тези уши не бяха чували настойчивия крясък на градските плескуни или сърдития грак на тапанос от клоните на дърветата по брега на канала. Рамон се помъчи да се съсредоточи върху това какво изпитва, да потърси в душата си някакво притеснение или объркване, по-силно от обичайното. Но това, което всъщност чувстваше, беше умора, нетърпение и яд, че е твърде слаб, за да продължи да върви натам, накъдето иска, и без пукната пара, за да вземе рикша или автобус.
Очевидното място, където можеше да отиде, бе домът на Елена. Нямаше къде да спи, а тя му беше донесла дрехи, тъй че скандалът им отпреди да замине сигурно беше забравен. А тя щеше да има храна. Може би и секс щеше да му предложи, ако ставаше за това.