Почти се изкушаваше първо да се отбие в „Ел Рей“ да благодари на Микел Ибрахим, че бе скрил онзи нож от полицията. Но после отново си спомни, че няма никакви пари, а да опитва да удари безплатно бира щеше да е най-скапаният израз на благодарност. Вдиша дълбоко — ноздрите му се изпълниха с озоновата воня на градския въздух — и се надигна от пейката. Домът на Елена — това беше. А с това — и Елена.
Пътят не беше дълъг, но му се стори дълъг. Когато стигна до месарницата под жилището й, имаше чувството, че е газил цял ден през гъстите храсти, с Манек до него. Докато се качваше по мръсното, вмирисано на мухъл стълбище, се зачуди какво ли щеше да си помисли Манек за този широк плосък човешки кошер, открит към небето. Реши, че извънземните щяха да го оценят като наивност, като кюй-кюй, излезли да пасат в морава, където под слънцето се грее чупакабра. Корабите на енье прелитаха високо горе, изчезваха за миг и се връщаха отново.
Рамон спря на горната площадка и набра кода с тайната надежда, че Елена го е сменила в пристъп на яд, когато се бе измъкнал от нея. Но когато и последната цифра светна в зелено, ключалката прещрака, пантите изсъскаха и вратата се отвори широко, разбра, че са му простили.
Елена не беше вкъщи, но килерите бяха заредени с храна. Рамон отвори консерва боб — от самозагряващите се — и го изяде с една бира. Имаше вкус на подгряващия елемент, но не чак толкова, че да му развали апетита. Леглото миришеше на застоял пушек и евтини ароматни свещи. Следобедната светлина открояваше мръсното по прозорците; стоножки лазеха по тавана, въздухът вонеше на кланица от месарницата долу. Рамон се изтегна на леглото с натежали ръце и крака. Затвори за миг очи… и ги отвори в паника. Нещо го беше спипало, душеше го, дърпаше го от земята. Беше вдигнал ръка и стиснал юмрук, готов да убие извънземния или двойника си, или сахаела, или чупакабрата, или ченгето, преди размътеният му мозък да разпознае врясъка. Не беше тревога. Нито боен вик. Беше Елена, побъркана от радост.
— По дяволите — изпъшка той, но толкова тихо, че тя май не го чу, макар да беше допряла глава до неговата. Заплахата отмина. Елена се отдръпна от него, ококорила очи и свила устни като кукличка. Не изглеждаше толкова зле.
— Не ми каза, че излизаш — промълви тя, донякъде с укор, донякъде — доволна и изненадана.
— Казаха ми го едва днес — излъга Рамон. — А и да знаех, какво щеше да направиш? Да пропуснеш работа?
— Щях. Или щях да пратя някой да те вземе. Да те доведе тук.
— Мога да ходя — сви рамене Рамон. — Не е далече.
Тя го хвана за брадичката, поклати я, после го погъделичка отдолу с пръст, все едно че беше някое бебе. Очите й грееха весело. Познато му беше това изражение и нещастният му пострадал пенис леко се размърда.
— Големият мачо като тебе няма нужда от помощ, а? Познавам те, Рамон Еспехо. Познавам те по-добре, отколкото се познаваш самият ти! Не си толкова корав.
„Отрязах си собствения пръст“, щеше да й отвърне, но премълча: отчасти защото не беше точно той и отчасти — защото нямаше смисъл да й казва каквото и да било. Това беше Елена, в края на краищата. Луда за връзване дори когато беше с всичкия си, като сега. Не можеше да й се довери повече, отколкото тя можеше да се довери на него. Както и да изтълкува мълчанието му, не беше това, което си мислеше. Тя се усмихна и поклати бедра.
— Липсваше ми. — И го погледна премрежено. Жегна го болка в слабините и Рамон се отдръпна.
— За Бога, жено. Извадиха онова от кура ми само преди три дни. Не ми е минало още долу.
— Така ли? Боли ли? А какво ще кажеш за това?
Направи нещо много приятно с ръката си и го заболя, но не чак толкова, че да й каже да спре.
Следващите няколко дни се оказаха по-добри, отколкото беше очаквал. Елена беше на работа през по-голямата част от деня, оставяше го да спи и да гледа новините. Нощем се чукаха, слушаха музика и зяпаха скапаните теленовели, правени в Нуево Жанейро. Излизаше да походи колкото може, без да се отдалечава много от жилището в случай, че умората го хване бързо.
Силите му се връщаха по-бързо, отколкото бе очаквал. Теглото му все още беше под нормалното — заприличал беше на шибана вейка. Но се съвземаше. Възстановяваше се. Няколко пъти й разказа случката — онази, която беше съчинил. Скоро самият той започна да го вярва донякъде. Спомняше си грохота на свличащия се камък, подскачащия надолу фургон. Спомняше си как тича в студената северна нощ и вижда носещия се към реката фургон. И да не беше станало така, какво толкова? Миналото е такова, каквото си го направиш сам.