Единственото, което помрачаваше това време, бе онзи гласец в главата му, който му напомняше какво всъщност се беше случило, какво беше чул и какво — мислил. В ранните утринни часове, докато Елена все още спеше дълбоко, Рамон се будеше и откриваше, че не може да потъне отново в дрямката. Умът му се връщаше към разбирането, че двойникът му щеше да се оправя по-добре с Елена, че дори онази торба с лайна, която беше хвърлил в реката, щеше да е по-добър мъж, отколкото той се опитваше да бъде. Беше решил да скъса с нея, когато се върна, но ето, че беше тук. Пиеше бирата й, пушеше цигарите й, разтваряше й краката.
„Когато нещата се влошат отново — казваше си. — Няма смисъл да приключваш с неща, докато все още са добри“.
И, като призрак, оставаше Лиана. Помнеше как двойникът му бе разказал историята — само перчене и хвалби, без истинската болка. Без загубата. Вече започваше да разбира по-добре защо се беше получило така. Само за да избегне проява на слабост пред друг мъж. Трябваше и на себе си да го разкаже така. А това сега беше по-трудно, след като бе видял всичко, което беше видял. Напомняше си, че е важно да се види с Гриего, но така и не стигаше до това.
Близо седмица след като напусна болницата, се събуди преди разсъмване, измъчен от сънища, които не помнеше. Измъкна се от леглото, навлече един халат и безшумно, доколкото можеше, извади хубавото уиски на Елена от скривалището му зад кухненския килер. Трябваха му три дози и близо час колебание, докато събере смелост да отвори линк към градската директория и да я потърси. Но я намери. Лиана Делгадо. Все още готвачка, но на друго място. Адресът й беше покрай реката. Сигурно беше минавал сто пъти оттам, залитайки на връщане от баровете. Зачуди се дали тя го е виждала и ако беше — какво си е мислила. Елена измърмори нещо насън. Рамон прекъсна връзката, но идеята, пуснала корен там, в джунглата, започваше да расте отново тук, в града.
Искал беше да стане нов човек, подготвял се беше да е друг. Да започне отново. Тъй че защо не? Всички неща, които беше правил и търпял, можеше да отпаднат от него вече толкова лесно сега, със старото му име, лице и самоличност, както можеше да отпаднат, ако двойникът му бе останал жив. Означаваше само да направи нещата, които трябваше да направи: напуска Елена, намира си някое ново място, нов фургон, някакъв друг начин да е себе си. Себе си, какъвто винаги е бил, само че по-добър. И тогава, след като се очистеше от старите неща и си стъпеше на краката, след като щеше да има нещо в банката, а не да трябва да проси от жена само за да не спи в шибания парк, Лиана беше в директорията. Можеше да й се обади, стига да му стиска, да отиде при къщата й да пее като влюбен ученик под прозореца на любимата. Той беше Рамон Еспехо в края на краищата. Най-лошото, което можеше да стане, бе Лиана да го изпъди и ако това разбиеше сърцето му, какво? Беше достатъчно силен, за да си направи ново. По-добро.
В другата стая Елена се прозя и се протегна. Рамон удари тайно още една глътка от бутилката и тихо я върна на мястото й, изплакна чашата и се шмугна в банята да махне миризмата от дъха си. Ако Елена откриеше, че посяга без нея на най-доброто й, щеше да му го изкара през носа.
— Ей, сладур — подхвърли й, щом тя се домъкна в кухнята. Косата й беше разчорлена и беше вирнала леко брадичка.
— Не можа ли да направиш малко шибано кафе? — отвърна тя. — Чувствам се адски скапано.
— Трябва да си останеш вкъщи. Вземи си един ден отпуск.
— Неделя е, тъпако.
— Седни — каза Рамон и махна към евтиния пластмасов стол до масата. — Ще ти направя нещо за ядене, а?
Тя се усмихна вяло, черното й настроение се поразсея. Рамон огледа грижливо съдържанието на килера, червените етикети за трайност по консервите и кутиите малко го затрудниха. Може би беше попрекалил с уискито. Трябваше само да изглежда достатъчно трезвен, докато алкохолът изгори.
Взе консерва черен боб, две тортили, яйца от дъното на хладилника и парче сирене. Малко зелени чушлета и щеше да стане huevos rancheros. Добро ядене, защото с малко практика можеше да се сготви в един тиган. Рамон имаше достатъчно практика с готвенето във фургона, тъй че можеше да се оправи дори и малко пиян.
— Значи вече ще си хванеш работа в града? — попита Елена.
— Не. — Бобът се изсипа от консервата в единия край на тиганчето, засъска и запука, щом сосът започна да ври. Той посегна за яйцата. — Смятам да поговоря с Гриего за наемане на фургон. Ако му обещая част от дохода, ще ми трябват само три-четири добри удара да го изплатя.