— Три-четири добри удара — повтори Елена, все едно беше казал „сера злато и пикая розова вода“. — Кога за последен път си имал три-четири добри удара поред? Кога си имал изобщо?
— Имам някои идеи — отвърна Рамон и още докато го казваше, осъзна, че е истина. В тила му се въртеше някакво зачатие на план. Може би беше там още от първия път, когато бе сънувал за енье и за онова, от което бягаха Манек и събратята му. Усмихна се вътрешно.
Знаеше какво ще направи.
— Трябва да си намериш истинска работа — каза Елена. — Нещо стабилно.
— Не ми трябва. Добър рудотърсач съм.
Елена вдигна ръка като ученичка, поискала думата.
— Последния път, когато отиде навън, се върна три четвърти умрял и без нищо от боклуците ти.
— Лош късмет. Няма да се повтори.
— О. Късмета си ли контролираме вече?
— Беше заради еуропеото — каза Рамон, докато чукваше яйцата. — Той ме гонеше. Беше като проклятие. Този път всичко ще е точно.
— Звучи все едно, че си намерил Господ там — каза Елена и млъкна. Когато отново заговори, гласът й не беше толкова кисел. — Господ ли намери, mi hijo?
— Не. — Рамон смачка шепа сирене върху боба и хлъзна двете тортили на чиниите. Кафе. Трябваше да сложи вода. Знаеше си, че е забравил нещо. — Нещо друго разбрах обаче.
— Например? — попита Елена.
Рамон замълча, докато поднасяше яйцата, отсипа с лъжица боба и сиренето отгоре, сложи кафето да кипне. Усещаше погледа й върху себе си, нито обвинителен, нито съчувствен. Зачуди се какво става зад очите й; какво означава за нея светът. Беше по-предсказуема, по-позната, но в някои отношения винаги я беше чувствал толкова чужда, колкото Манек. Не й се доверяваше, защото не беше глупав, и все пак имаше нещо, някакъв друг импулс, който го подтикна да заговори.
— Например защо убих европеанеца, първо — каза той.
Обясни й колкото можеше по-ясно, макар споменът му да беше все още нещо сумрачно и смътно, нещо, което по-скоро помнеше, че знае, а не в което бе участвал реално. Реконструкция.
Бяха се напили, да. Нещата бяха излезли от контрол, да. Но имаше причина да се случи. Рамон отново го превъртя в ума си. Можеше да обясни казаното от ченгето — жената, смеха. Можеше да се досети, от казаното и премълчаното от близнака му, от онова, което знаеше за самия себе си, за усещането как целият бар се настройва срещу европеанеца, а самият той, Рамон, е на гребена на вълната.
Можеше със сигурност да каже какво беше, когато всички в уличката се бяха отдръпнали, всички, които му бяха подвиквали, за да го окуражат. Чувството за самота и за измяна. Беше станал каквото искаха да е и го бяха изоставили заради това.
Европеанецът, момичето, смехът. Всъщност изобщо не беше заради тях. Рамон не го беше убил, защото шибанякът трябваше да умре или защото жената беше една от тях, а мъжът външен, или за да я защити от насилие. Рамон го беше направил, за да си мислят другите хубави неща за него. Беше убил от нужда да е част от нещо.
Поклати глава и се усмихна. Елена не беше докоснала храната си. Кафето беше хладко, бобът — студен като масата. Очите й бяха впити в неговите, изражението й — неразгадаемо. Рамон сви рамене, изчакваше я да проговори.
— Бил си се заради някаква шибана жена? — попита Елена.
— Не. Не беше така. Онази дама беше с него, но…
— Не ти е харесало как се държи с нея и си предизвикал боя. Пиян егоистичен кучи син! А какво, мамка му, й е на жената, която те чакаше тук? Трябвало е да рискуваш да те убият, задник скапан, заради някаква пута, и за какво?
Рамон усети гнева, надигаше се в гърдите му. Беше й казал, беше оголил душата си пред нея, и единственото, което тя можа да направи, бе да го обърне в някакъв тъп скандал от ревност. Беше й говорил истински, беше й говорил така, както трябваше да си говорят истински любовници — и да получи това. Поредния шибан куп обвинения. Поредния боклук. Лицето му се наля с кръв, юмруците му се свиха.
Но после гневът заглъхна, яростта пропадна някъде дълбоко. Елена хвърли чинията си по него, храната се плисна в стената, събра моментално гмеж от стоножки. Рамон гледаше всичко това все едно, че ставаше някъде другаде, с някой друг. Знаел го беше, нали? Знаел беше, че няма да може да го чуе. Че дори да й се обясни по най-добрия възможен начин, тя няма да разбере. „Ако лъвовете можеха да говорят“, спомни си думите на Ибрахим.