— Това не се случва — промълви Рамон. Кротко, съвсем спокойно. Спокойствието му като че ли я стъписа, извади я от гнева. Видя, че се опитва да си го върне, и стана. — Ти не си лош човек, Елена. Малко си луда, но не виждам как може да живее човек в този шибан град, без да полудее малко. Но това…
Посочи храната, капеща по стената, малките й свити юмруци, жилището. Обгърна с жеста целия им живот заедно. И каза:
— Това повече няма да се случи.
Елена се опита. Провокираше го, крещеше. Засипваше го с обиди, дразнеше го колко жалък бил в леглото, всички неща, които беше правила преди, познатата, обичайната лудост. Когато стана ясно, че ще си замине, тя заплака, а после утихна, все едно мислеше над пъзел. Едва вдигна глава, когато той затвори вратата след себе си.
След час Рамон крачеше покрай реката, заслушан в музиката от лодките. Носеше чанта, натъпкана с два чифта бельо, четка за зъби, няколко документа, които беше оставил в жилището й. Всичко, което притежаваше. Слънцето блестеше над водата, а въздухът беше хладен, с първата захапка на есента. Беше все едно, че се е родил отново. Нямаше нищо — и все пак не можеше да се сдържи да не се усмихва. А някъде близо, в едно от малките жилища с тревясали дворове и течащи покриви, Лиана уреждаше живота си. Нямаше да е толкова трудно да я намери. И беше свободен човек.
Най-напред обаче беше Мануел Гриего и проблемът с фургона. Бъдеще трябваше да се създаде. И той вече имаше план за това.
— Рамон Еспехо?
Рамон спря, обърна се. Мъжът изглеждаше познат, но от фургона зад него трябваше да се приближат и двамата униформени катили, та лицето и гласът да добият контекст. Мъжът от полицейското управление. Ченгето. Рамон помисли да побегне. До реката бяха само няколко метра; можеше да скочи, преди да са го хванали. Но можеше да вземат лодки и да го измъкнат като най-гадната риба на света. Кимна за поздрав и каза:
— Ти си онова ченге. — Умът му заработи трескаво. Елена. Трябваше да е Елена. Обадила се е на ченгетата и им е снесла всичко, което й беше разказал за европеанеца. Бог току-що се бе отзовал на молитвите на Джони Джо.
— Рамон Еспехо, имам заповед от губернатора за вашето задържане за разпит. Можете да дойдете с нас доброволно или да ви арестувам. Както пожелаете.
Имаше блясък в окото на ченгето, живец в гласа му. Денят му вървеше добре днес.
— Не съм направил нищо — каза Рамон.
— Не сте обвинен, сеньор Еспехо. Трябва само да поговорим с вас за нещо.
Къщата на участъка беше най-старата в Диеготаун, израснала още с идването на първите колонисти и неподновявана оттогава. Там, където се виждаше, хитиновата надстройка беше посивяла от времето. Гипсът и боята бяха освежени заради енье, но сградата все пак изглеждаше стара, тъжна и мрачна. Злокобна.
Стаята за разпити не беше съвсем непозната територия за Рамон. Мръсни бели плочки, зацапани от неидентифицируеми петна и застрашителни пукнатини и щръбки. Дълга маса, нагласена малко прекалено високо, метален стол, занитен за пода и нагласен малко прекалено ниско, така че да се чувстваш като безпомощно хлапе. Светлината беше прекалено ярка и синкава, така че всички тук изглеждаха като мъртъвци. Въздухът беше застоял, спарен и неподвижен като в гробница — Рамон имаше чувството, че вдишва едни и същи четири глътки, откакто бяха влезли. Нямаше нито часовник, нито прозорец. Нищо, което да му каже колко са се проточили часовете. Единствената му компания беше униформеният пазач, който му каза, че не може да пуши, и старата плоска наблюдателна камера, монтирана в ъгъла на стената под тавана. Обстановката беше замислена да накара човек да се почувства дребен, незначителен и обречен. Действаше доста добре и Рамон усещаше как негодуванието от това подклажда гнева му.
Гняв към Елена и към полицията, към европеанеца и към кошера на извънземните, и към мъртвия му двойник. Не беше рационално, нито разбираемо дори, но само на него можеше да заложи сега и затова го подклаждаше. Нямаше пари за адвокат. Нямаше да се намери никой, който да го защити, ако не го направи самият той. А каква защита можеше да предложи? Че е бил толкова пиян, че не помни да го е направил? Елена щеше да е повече от щастлива да пофлиртува със съдията, да разкаже каквото знае и да забрави тази история завинаги. Че е било в самозащита? В защита на жената с правата коса? Дори не можеше да си спомни какво точно е станало, нито един смислен детайл. По-добре щеше да е да твърди, че изобщо не е бил в „Ел Рей“, когато е станало, каквото и да сочеха показанията на свидетелите и отпечатъците по гравитационния нож.