По едно време плахо започнаха да пристъпят напред, някои и по смело. Катапултите метнаха делви с запалителна смес и няколко дузини тела се загърчиха сред огъня в писъци и вопли. За огромна изненада огън идваше и от току що напуснатите близки до брега кораби. Моряците които бяха скочили във водата и доплували до задния ред кораби се бяха върнали и сега пак ги обстрелваха.
Армията се изтегли назад и се скри в буйната растителност зад нивите.
Трябваше да се погрижат за ранените. Денят преваляше, но никой не празнуваше победа. Трябваше да са готови за изненади през нощта и на другия ден.
Анар се върна в къщи посрещнат триумфално. Семейството падна по лице и непрекъснато говореше. Малката Кичучуа подскачаше около него. Жена му имаше попадение със стрела по нападащите лодки и дори бе извлякла ранения от нея войн на брега. С право бе горда, че единствения пленник в битката е неин. Дори се възползва от Кичучуа като преводач за да го разпита.
Анар хапна на бързо и се зае с пленника.
Кичучуа превеждаше, а война я обиди няколко пъти, без да отговори. Анар го приближи с изваден нож. Пленника вдигна гордо глава и затвори очи. Извади рязко стрелата. Направи няколко разреза и изцеди кръвта, после го превърза. Чак като усети, че се отдалечава отвори очи.
— Как се казваш?
— Ачиона.
— Имаш ли семейство?
— Да, дете, дете, дете, село — преведе Кичучуа.
— Далеч ли са?
— Село, село, село, село, голям лош голям — голям село, село.
— Командир ли си?
Война се изпъчи и отговори, а Кичучуа преведе.
— Малък, ръка, ръка, ръка, ръка.
— Искаш ли да си идеш при семейството.
— Мъртав яде Бог яде.
Отговори Далгус:
— Не яде. Бог не яде. Ачиона говори.
Пленника премигна.
— Слънце голям-голям говори слънце говори.
Излезе прав. Сутринта в залива влезе лодка с един пищно облечен старец и спря посредата. Срещна ги лодка с един свещеник Анар Далгус и Кичучуа.
Пръв заговори парламентьора, а кичучуа превеждаше колкото можеше:
— Слънце мъртъв, мъртъв, слънце. Вода голям лодка върви смърт слънце Бог върви.
— Ще останем тук и ще вземем полето и хората на един ден път. Така ще живеем в мир. Иначе нашите кораби ще ви изгорят.
Превода звучеше така:
— Тук село тук храна слънце. Тук, тук слънце луна тук. Радост. Голям лодка огън мъртав, мъртав.
— Голям лодка не вода мъртав, мъртав. Слънце луна тук. Радост.
— Радост — отговори Далгус.
Стареца стана и запя хвалебствие към слънцето.
Като свърши свещеника запя химн на Астарта.
— Радост. Мъж жена там. Радост мъж жена тук. Брат слънце голям-голям. Лодка вода.
— Радост. Мъж жена тук село бог. Мъж жена там село бог. Село. Село. Бог.
Лодките се раздалечиха. Следобед свещеника доведе до стената юноша и девойка облечени пищно. Посрещнаха ги бъдещите им съпрузи. Влязоха в селището за брачната церемония. Местните свещеници бяха впечатлени от човешките жертвоприношения на картагенците по случай мира.
На следващия ден двамата свещенници изведоха младеж и девойка и поеха към столицата. Семействата щяха да са гаранти на мира от двете страни. За всеобщо учудване към дома си тръгна и пленника с много уговорки, че не го е победила жена.
Цяла седмица уточняваха границата. Картагенците направиха много отстъпки, но бяха непреклонни в искането техните кораби безопасно да влизат във всяко крайбрежно село с мир. Като и без това не мажеха да ги спрат местните най-после се съгласиха.
За Анар настъпи спокойствие. В новата територия имаше много работа и в къщи мир. Не остана преселник без жена и духовете се успокоиха. Зараждаше се ново общество. Само за месец говореше местния език добре. Нямаше избор. Местните бяха много повече на брой, в домовете и леглата им и учеха трудно.
Тогава се завърна и свещеника. Страната бе голяма и многолюдна навътре в сушата чак до друго море на двайсет дни път. За празничните церемонии не отрони дума, а трепереше. Тормозеше го мисълта, че местните са направили човешко жертвоприношение по картагенски образец, но диво и безсмислено, направо обидно за Боговете.
Корабите пообиколиха брега, но търговията вървеше трудно. Нямаше кой знае какво за размяна. Като предлагаха делви и амфори потръгна, някои търгуваха и с железни ножове. Всяка буря вземаше данък от корабите и те ставаха все по-малко и по-малко. Народиха се деца. Почти никое от тях не проговори финикийски. Играеха си и си пееха на езика на своите майки. Занаятчиите постепенно изчерпваха инструментите и материалите донесени с тях, нови се намираха трудно и разчитаха на земеделие и риболов.