Не остана нищо от мечтата за империя която да отмъсти на Рим. От малките никой не се интересуваше от Рим. Ежедневните грижи стопяваха спомените. Кой победи? Преселниците или местните?
След три години дойде същия свещеник с който сключиха мирния договор. Събра се съвета на капитаните и от груба кожена торба извади римски шлем. Изтръпнаха в ужас. И тук ли?
Свещеникът обясни, че на север се нанизали на риф пет кораба. Местните прибрали с лодки нещастниците, а корабите ги разбила буря.
Никакви обяснения, че това са смъртни врагове и трябва да бъдат изклани не го трогнаха. Ще останат тук и ще живеят на север.
Анар Далгус разбра колко е прав стареца. Това е друг свят. Хвана шлема. Смачка го с крак и го запрати в морето.
На връщане от събранието го причака младеж, дърводелец чиято жена бе поченала при раждане и го попита Кичучуа жена ли му е или прислужничка.
— Не искам да се разделям с нея. Тя гледа децата ми. Няма ли някоя друга, тя е малка. Ела с мен. Ще я питам.
Още като ги ведя да идват двамата Кичучуа се изправи и без да отрони застана до младежа. Анар Далгус се усмихна и ги благослови. Сляп ли беше или вече не ставаше за шпионин?
После финикийската кръв се пробуди:
— Продавам ти я за жена, ако ми построиш още една стая, жена ми пак чака дете.
— Става, ако материала е твой — запачна пазарлък другия финикиец — Кичучуа също чака дете.
Само след десетина дни изчезна лодка и един офицер. Анар Далгус не повярва на местната му жена, която обляна в сълзи оплакваше удавника. Глождеше го съмнение, че това е ловкия шпионин, който му обягна. Разбира се, че е заминал на север при остатъците от преследвачите. За жалост първия от малкото оцелели кораби се появи след десетина дни и не беше готов за ново пътуване. Далгус най-малко от всички подозираше този неотличаващ се с нищо младши офицер, стриктен и неспособен да вземе никакво самостоятелно решение, иначе добър с меча.
Добере ли се до своите може да направят голяма лодка и да се опитат да известят империята за местонахождениейо им, да поискат помощ. Как да им попречи? — Далгус мислеше и нищо не можеше да измисли. — Могат да стъкмят три, най-много пет кораба и да ги открият на север, ако са по крайбрежието. После какво? Десант и сухопътен бой с неизвестни сили? В какви отношения са с местните? Роби, свободни, васали? Местните знаеха вече за смъртната омраза помежду им. Щяха да са пълни глупаци, ако не я използваха! Не от корабокрушенците-римляни идваше заплахата. Дори да съобщяха къде са бегълците от Картаген, Рим сигурно има нови грижи. Едва ли ще юрне флот който няма да се върне никога подире им. Единствено съюза им с местните представлява опастност и не можеха да го предотвратят.
Сподели опасенията си пред съвета на капитаните. Всички до един искаха да ги изколят веднага, но нямаха представа къде се намират и се задоволиха да изпратят един кораб да ги търси. Далгус разбра, че съвета вече е недиалогичен, способен само да псува. Стария водач също. Трябваше им нов водач.
При тази мисъл се огледа. Почувства как увисва на бесилката за предателство.
Прибра се и не излезе от дома си. Потъна в обятията на жена си и се обкръжи с децата си докато не го извикаха.
Кораба който ги търсеше се върна. Намерил ги на дванадесетия ден в удобен залив, малко по-северно от мястото където те съзряха брега и тръгнаха на юг. Два дромона прогонили съгледвача, но не го преследвали. Лошата вест бе, че на дромоните имало и местни войни.
Това бе катализатора който взриви заспалото в спокоен живот изолирано общество. Промяната идваше и нямаше сила която да я спре. Ако незабавно не вземеха мерки някой ден пак щяха да видят местните войни пред стената, само че с взаимствани от римляните оръжия и тактика. За тези три години едва ли бяха забравили поръжението си и надали се бяха примирили. Просто бяха оставили невзрачната им колонийка по някаква причина, защото не заплашваха никого. Докога ли?
Стария водач побърза да осигури място на втория си син Зилон Ванвен по прякор Писара и се оттегли. По големия му брат Кано Ванвен загуби око при отбраната на стената и стана злобен и заядлив, скаран с всички. Той единствен тормозеше местните полуроби докато не го намушкаха една нощ. От тогава боледуваше.
Писара обаче бе сдържан и учтив дори с робите офицер, злопаметен, но не и отмъстителен, пресметлив.
Първо говори насаме с всички офицeри. После седмица обикаля и записва. Взе подаръци и само с един знаменосец и жена си — местна малко по-стара от него напусна пределите на колонията като взе и един свещеник.