Вечерта Анар изненада капитана и видя талисмана който винаги висеше на врата му да плава в чаша зехтин в малко светилище на Астарта в каютата.
Капитана бе изненадан. Сепна се. Притвори светилището в шкафа, после се изкашля и се обърна към него.
— Анар, дори офицерите като теб не знаят как молитвите към Астарта стигат до нея. Всеки капитан има такъв амулет. Затова флота не се разпръсква нощем. Магията на Астарта държи курса на корабите. Затова капитаните се молят толкова усърдно в безлунните нощи.
— Поклон на Астарта. — смирено каза Анар Далгус. — Зная за небесния и дар. Не знам как се ползва.
— Вземи свещта и ела. Какво виждаш.
— Кръгъл дървен амулет плава в глинена купа със зехтин. На единия и край, до ръба евтин червен камък. Много дупчици по края и медно пиронче в една от тях.
— Когато е в зехтин камъкът винаги сочи юг. Пирончето трябва да сочи Астарта.
Анар посочи с ръка по посока носа на кораба.
Капитана кимна.
— Слава на Астарта.
— Слава — капитана се усмихна. — Защо си дошъл.
— Хората стават неспокойни.
— Който иска да си ходи. Бунт не може да има. Много сме далеч от брега. Който иска да стъпи на суша да ме гледа в очите и да се моли на Астарта. Който иска да вдига бунт изтърва момента, вече няма връщане, а и няма къде. Дори аз не знам къде отиваме, но съм сигурен че няма връщане. Дори простите моряци го разбраха. А занаятчиите нека роптаят. После ще се отчаят и ще станат пак послушни.
— Повече ме безпокои бързия кораб на римляните. Ако хукне след нас с малък екипаж под платна ще ни настигне преди да сме пресекли океана.
— Едва ли. Дромоните които го осигуряват не могат го последва. Най-много да опита таранен удър.
ОКЕАН
Няколко дни поддържаха курс на запад. Преследвача уверено приближаваше. Капитана на кораба с който пътуваше Анар Далгус се страхуваше от таранен удър и настигна последните кораби от флота. Нямаше да посмее да атакува. Страшни бяха само лунните нощи. Държаха се в пакет и следяха зорко дали няма да ги изненада.
На деветия ден преследвача зави обратно на изток на гребла и изчезна зад хоризонта. Още два дни се оглеждаха, а на третия ден започна да духа. Струпаха се тежки черни облаци. Постепенно се завихри буря. Корабът се издигаше и спускаше бавно по огромните вълни. Някои от тях преливаха над борда и бяла солена пяна мокреше всичко. Изгребваха водата като се килваха насам — натам. Започнаха да се разместват и трошат амфорите. Едно побесняло буре се развърза и премаза двама преди да го озаптят.
Единствената грижа на Анар бе Форина. Тя още първата нощ започна да повръща и едва дишаше. Нищо не можеше да и помогне. Стоеше до нея и държеше ръката и когато не изгребваше вода. Понякога и той повръщаше. Колкото и да бе свикнал с морето не можеше да издържа това неистово изхвърляне нагоре и сгромолясване на целия кораб което му повдигаше слабините до гръкляна. Корабът жалостиво скърцаше и стенеше под напора на вълните и вятъра. От време на време жални молитви се отправяха към Астарта да укроти морето и поредната порция бяла пяна се възприемаше като неизбежния край на кораба. Някои плачеха и се молеха.
Анар Далгус също се молеше, само, че не за оцеляването на кораба, а бурята да потопи преслдвача. Имаше чувство за вина, че не е разкрил предателя и не е предотвратил преследването.
Бурята утихна чак на следната нощ. Сутринта вълните клатеха кораба силно но вече не прехвърляха борда и вятъра отслабна. Флота се събира три дни. Седем кораба ги нямаше. Само два бяха видени да потъват, а останалите пет бяха отнесени от бурята или потънали, но ги нямяше. Тъжно продължиха без тях. Още по-тъжно бе ограничението на дажбите вследствие от похабените припаси. На другите кораби имаше и поломени мачти и потрошени греди. Оправяха повредите в движение.
Любимата Форина! Съвзе се и разцъфна. Най-после можеше да е с нея колкото си иска и да и се порадва. Първоначално се гледаха и се радваха един на друг. После говореха и пак се радваха. Сред гъмжилото по полубите сякаш бяха сами. Анар Далгус бе глух за ропота който като мъгла се стелеше край тях и на талази и попарваше настроението на останалите. Негодуванието на жените и ръмженето на занаятчиите несвикнали с морето му се струваше хвалебствен химн за нейната хубост, която така се надяваше да стане негова.