Форина постепенно спря да се оглежда и да следи хорското мнение. Все пак това бе нейния годеник. Макар да досаждаше понякога и да предизвикваше закачливи подхвърляния от яките мъжаги наоколо, които не пестяха неприличните жестове. Той бе нейния годеник. Учуди се сама на себе си какво чувство на собственост изпитваше към него.
Корабния свещеник — жрец на Астарта няколко пъти бе при тях и и ги благославяше. Толкова много се стараеше да повдигне духа и намираше в тях опора.
После свършиха дървата и се наложи да ядат сурова риба и сурово брашно. Започнаха болести. Често мълчаливо някой мъртвец поемаше в дълбините. Жените виеха, а мъжете мълчаха и гледаха в страни. Един занаятчия — въжар се разкрещя, заръкомаха и сам скочи от кораба преди да го хванат. Жените и без друго бяха малко, а боледуваха и умираха по-често. Отчаянието забиваше гвоздеи в главите им и болката ставаше непоносима. Анар се страхуваше за любимата Форина. Предоставяше и да избере от неговата порция това което можеше да яде. Тя на свой ред му отстъпваше останалото и все говореше:
— Ти трябва да ядеш повече. Мъжете имат нужда от повече храна. Трябва да си здрав и да имаш силна ръка.
— Яж мила, яж. Ти трябва да си здрава. Не се безпокой за мен. Силен съм, ще издържа. Аз ям всичко. Нали виждаш.
— Ти ядеш боклуци. Ти яж. Ако не си силен и при първата схватка остана вдовица ще ме дадат на някой от простолюдието. Ох, защо брат ти не ми каза колко ще бъде трудно.
— А ако ти бяха казали? Щеше ли да останеш за подарък на легионерите или за месо на разбойници и чакали?
— Пак щях да тръгна. Брат ти ми каза, че ще си тук някъде.
— Трябва да пътуваме около два месеца. Остана малко.
— Да бе малко! Остава още толкова — главата и се разтресе и смолист кичур коса премина през лицето и. Анар пресегна да го върне на мястото му да не и нарушава хармонията, а тя се гушна в него и разроши още повече косата си в гърдите му.
— Няма връщане! — той я притисна нежно. Ръката му премина под кръста и и се плъзна по бедрото. Тя се сепна за момент, после се отпесна. Вдигна глава и го целуна бързешком по врата. Околните се разкикотиха, а тя не ги чеваше защото беше насаме с него. Те нека се хилят.
— Знам, че няма. Знам. Анар, ако стане нещо да се разболея не ме давай на рибите.
— Не мисля за това, така си говоря.
— Анар, вярно ли е, че сам си запалил целия римски флот на оня остров. Така се гордеех с теб.
— Не, мила. не бях сам и не беше целия римски флот, няколко кораба.
— Не те ли беше страх от римляните.
— Не, аз бях облечен като римски вйник, страх ме беше като се връщахме нашите да не ни изколят.
— Анар, защо много хора казваха, че е долно за човек от твоята фамилия да е такъв. — не секваха въпросите и. — Понякога се срамувах, че съм ти годеница, като ми се подиграваха, че ходиш често с римски дрехи, дори подхвърляха, че и с женски.
— Повече щях да се срамувам, ако загинех в честен, но неравен бой и оставех тези кораби да пристигнат в Картаген и да те вземат за робиня.
— Не говари така. Плашиш ме. И тогава ли мислеше за мен.
— Да. Преди всичко за теб. Нямаше да понеса мисълта, че пияни римски войници се гаврят с теб.
— Дали е паднал Картаген? Може би избягахме и постъпихме подло и пак ще говорят глупасти.
— Няма да говорят нищо. Картаген сигурно е паднал или ще падне всеки момент и те или са изклани или роби.
— А ако е удържал? Картаген е як и има много съюзници. Ще се върнем ли? Как ще ги погледнем в очите?
— Картаген го няма. Никога няма да бъде това което беше. Никога. Никога няма да се върнем докато не направим империя способна да смаже Рим. Може би нашите внуци…
— Говориш безсърдечно като политик.
— Зная че не ти харесва, на мен също, но не съм слепец. Мисли за новия свят и нашите деца в него. Трябва да им осигурим добро бъдеще в новата земя.
— Там ще има ли врагове?
— Не зная. Сигурно ще има, но няма да са могъщи като Рим. Там където отиваме трябва да доминираме с нашата култура и сила. Да бъдем господари. Децата ни също трябва да бъдат господари.
ЗЕМЯ
Най-после дойде и дългоочакваният вик: — Земя!
На следващия ден се разбра, че е неголям остров, дори се виждаха отделни дървета и живописен храсталак по крайбрежието. След два месеца в морето болестите, нуждата от провизии и прясна вода ги принуждаваха да слязат на брега. Решиха да не изчакват да се съберат всички кораби. За всеки случай към брега тръгнаха едновременно двадесетина лодки с бойци. Това, че не забелязаха признаци на живот не ги успокояваше.
Всичко изглеждаще спокойно, прекалено спокойно. Първо поогледаха, за да преценят какви плодове и животни има наоколо. Други веднага се заеха да пълнят вода в бъчви и амфори. Вече първите лодки се връщаха към корабите когато до един отдалечен храсталак един войн извика и се свлече. Изпращяха няколко клона, едно полуголо тяло се мярна и изчезна в храсталака преди да се окопитят. От крака на мъртвия стърчеше къса смешна стрела, явно отровна.