Ричард Бах
Бягство от сигурността
Моята истина дълго се усъвършенстваше. Аз търсех задълбочено с надежда и интуиция, мислех напрегнато, за да отделя същественото и да му придам концентриран вид. Чак след това я изпробвах, първоначално внимателно, за да видя какво ще се получи.
Случиха се някои провали, една-две експлозии по трасето, докато разбера колко опасна е всяка самоука философия. Поопушен от саждите, но помъдрял, наскоро аз отворих очи и си дадох сметка, че съм захранвал ума си с това специфично гориво през целия си живот. Дори и днес, умерено дързък, аз капка по капка повишавам количеството октан.
Аз не си съчинявах теории за развлечение обаче, нито за да запълня някаква празнота. Страстно желаех да открия смисъла на съществуването, идеите, с които да живея и това ме накара да се интересувам от религии като тийнейджър, да изследвам Аристотел, Декарт и Кант във вечерни колежи още като редови пилот във военновъздушните сили.
След последния курс, стъпвайки тежко и бавно по тротоара, аз бях обхванат от необяснима депресия. Всичко, което научих от уроците бе, че онези господа са знаели по-малко и от мен самия за това кои сме и защо сме на тази земя, а аз имах съвсем смътна представа.
Това бяха тежки мислители, които кръстосваха стратосферата далеч над тавана, до който можеха да достигнат моите правителствени бойни самолети. Аз най-нахално исках да си заема от техните прозрения, за да си изградя свое виждане, но едва успявах да се сдържа в класа да не извикам: „Кой се интересува от всичко това?“
Възхищавах се на Сократ в живота заради неговия избор да умре за принципите си, когато съвсем лесно е можел да се изплъзне. Другите не ми въздействаха чак толкова. Толкова добре подвързани страници, микроскопични букви и най-накрая онова мъдро заключение: Сам трябва да намериш своята истина, Ричард. Откъде да знаем какво е валидно за твоя живот?
След като свърших учението, поех безцелно в нощта. Стъпките ми отекваха в опразнената учебна сграда, не знаех накъде отивам.
Изучавах този курс, за да намеря вярната посока, мислех си аз, нужен ми беше компас сред джунглата. Организираните религии бяха за мене люлеещи се мостове, едва сплетени клончета, които те плясваха по лицето при първото побутване. Детските въпроси бяха за тях неведома мистерия. Защо религиите толкова много обичат Безответните Въпроси? Нима не разбират, че твърдението: Това е безответен въпрос, не може да бъде отговор?
Всеки път, когато се запознавах с една нова Теология, винаги настъпваше време на изпитание: Може ли тази вяра да стане част от моя живот?
Всеки път, когато си задавах този въпрос, и я изпробвах, крехките паяжинни нишки, с които ме беше оплела, се прекъсваха и разпадаха пред очите ми, а аз се изтърсвах без никаква опора.
Едва се задържах в света, уловил се за ръба на бездната и благодарен, че не съм загинал при падането. Как бихте се почувствали, ако отдадете сърцето си на една религия, която ви гарантира, че планетата ще изгори в пламъци на 31 декември, само за да се събудите в новогодишния ден и да чуете песните на северноамериканските птици? Възглупаво, ето как бихте се почувствали.
Както се шляех, долових женски стъпки зад мен.
Свърнах вдясно, за да я пусна да мине.
Завърших курсове в областта на двайсетина философски системи, мислех си аз, най-ярките звезди в историята, и ето че всички се оказаха провал. Аз не исках друго, само да ми покажат един подход към вселената, който да ме ръководи в делничния живот — което не би следвало да е кой знае колко трудна задача за Тома Аквински или Георг Вилхелм Фридрих Хегел. Техните отговори може би са били валидни за тях, но те са живели на различна от моята планета.
— Напразно ли мислиш, че е било цялото ти учение? — каза тя. — Току-що научи онова, което се надяваше да узнаеш през всичките онези години, а дори не разбра това?
Пристъп на раздразнение… тази жена не си вървеше покрай мен, тя подслушваше мислите ми!
— Моля? — изрекох с цялата непристъпност, на която бях способен.
Тъмни коси с един непокорен рус кичур, двайсет години по-възрастна от мен, с нищо незабележима, не много добре облечена, без да си дава сметка как постъпвам с онези, които си позволяват да нарушат моето усамотение.
— Те ти дадоха всичко онова, което имаше нужда да узнаеш! — заяви тя. — Твоят живот претърпява прелом тази нощ, нима не чувстваш това?
Аз огледах тротоара, никой друг не се виждаше наоколо. Явно се припознаваше в мен. Не беше от класа по философия, нито някога я бях виждал.
— Мисля, че не се познаваме — казах аз. Вместо да се стъписа, тя се засмя.