— Трима от моите дядовци и баби са починали преди раждането ми, последният — след раждането ми. Брат ми също умря. Но ти знаеш това.
Статистика, казах си наум, а не спомени.
Самата Леели бе преживяла изключително тежко смъртта на своя брат и не можеше да повярва, че аз не съм бил съкрушен, когато загубих своя брат. В интерес на истината обаче, случилото се почти не ме засегна.
— Май това е всичко.
Мислех си, че тя отново ще вметне: Как може брат ти да умре и ти да наречеш това статистика, а не дори спомен?
— Спомняш ли си, че си обещал на Дики да му напишеш книга?
Думите й звучаха толкова безпристрастно, че бях сигурен, че преследва някаква тайна цел. Нищо, което се случи днес, не е намек за края на света, помислих си аз. Най-страшната част от него, детето с огнепръскачката, така и не ми излизаше от главата.
— Не ставай глупава — отвърнах й аз. — Та как бих могъл да си спомням подобно нещо?
— Представи си, Ричард. Само си представи, че си де-ветгодишно момче. Баба и дядо Шоу са мъртви, баба и дядо Бах са мъртви, брат ти Боби току-що е умрял. Кой ще бъде следващият? Не се ли боиш, че утре ще дойде и твоят ред? Не се ли тревожиш за бъдещето? Какво изпитваш?
Какво ли искаше да ми каже с всичко това? Много добре знае, че не се тревожа. Ако нещо ме заплашва, ще се опитам да го избегна, а ако не мога, ще го посрещна с изправена глава. Човек или планира какво ще му се случи, или се бори срещу него; да се тревожи, значи да си губи времето.
Въпреки това, заради нея аз затворих очи и си представих, че съм онова деветгодишно момче и зная какво си мисли.
Веднага го открих, проснало се неподвижно на леглото, със затворени очи и свити юмруци. Момчето не бе разтревожено, то бе ужасено.
— Ако Боби, с неговия блестящ ум, не успя да надживее единайсет години, тогава не знам за какво да се моля — казах на Леели каквото виждах. — Може и да е безсмислено, но съм убеден, че ще умра на десет години.
Какво странно чувство — да се озова отново в стаята си от онова време! Двете легла едно над друго край прозореца, горното си стоеше още и след смъртта на Боби; бялото чамово бюро; от тавана на конци висяха модели на хартиени комети; на лавиците сред книгите се подаваха моделите на самолети, направени от оцветено дърво. Веднага си спомних часовете, които бях прекарал над тях. Това бяха JU-88 в кафяво, Пайпър Къб в жълто, Локхийд Р-38, едната перка на който бе счупена при едно падане от горното легло… Бях забравил, че през детството си съм имал толкова много самолети. Метални самолети модел Р-40 и FW-190, излети грубо, бяха паркирани върху бюрото до настолната лампа.
— Виж тази стая — казах аз. — Как мога да си я спомням толкова ясно след всичките тези години, когато бе за мен в пълна мъгла!
Над бюрото имаше две врати на шкафове, където знаех, че се намира комплектът „Монополи“, масичката за викане на духове, Ками и Зиби и зимните одеяла. Трябваше да се стъпва много внимателно върху старата тъкана черга на дървения под, защото тя се плъзгаше изпод краката при невнимание.
— Искаш ли да поговориш с него? — попита Леели.
— Не. Просто гледам.
Защо ли толкова се боях да го заприказвам?
Той носеше джинси и карирана бархетна риза с дълги ръкави на черни и тъмночервени квадрати и съвсем бледи тънки жълти райета.
Какво младо лице! Лунички около носа, издадени скули; коса по-светла от моята, кожата по-тъмна благодарение на времето, прекарано на слънце. Лицето е по-широко и кръгло, от затворените очи се стичат сълзи. Едно красиво дете, уплашено до смърт.
О, Дик, успокой се, моля те. Всичко ще мине.
Внезапно той отвори очи, видя, че го гледам и отвори уста да извика.
Аз внезапно се върнах в настоящото време и момчето изчезна за мен в същия миг, в който вероятно аз бях изчезнал за него.
— Здравей! — промълвих аз твърде късно.
— На кого казваш здравей? — попита Леели. — Глупаво се получи — казах й аз. — Той ме виня.
— И какво ти каза?
— Нищо. И двамата се стреснахме. Чудно нещо.
— Какво изпитваш към него?
— Всичко ще му мине. Предстоящото за него е неизвестно и това го плаши.
— Какво изпитваш към него?
— Всичко ще бъде наред. Той ще има успех в училище, ще прекара щастливи мигове, изучавайки най-различни неща — самолети, астрономия, ракетно дело, плуване с лодка, гмуркане…
Леели докосна ръката ми.
— Какво изпитваш към него?
— Сърцето ми се разби! Исках да го взема, за Бога, да го прегърна и да му кажа, не плачи, нищо страшно няма да ти се случи, ти няма да умреш!