Скъпата Леели, моята любима и най-истинска приятелка. Тя не каза нито дума. Остави ме да се вслушам в собствените си думи отново и отново.
Отчаяно се борех да запазя присъствие на духа. Не обичам да давам израз на чувствата си, смятам ги за лична принадлежност на всеки човек и в повечето случаи ги потискам. Имаше какво да потискам наистина, помислих си аз. И все пак не е невъзможно. Нали всичко, в края на краищата, беше само в главата ми.
— Ти държиш в ръцете си неговото бъдеще — промълви тя в настъпилата тишина.
— Неговото най-вероятно бъдеще — уточних аз. — Той има и други възможности.
— Ти си този, който знае онова, което на него му е нужно да узнае. За да може един ден животът му да се издигне по-високо от твоя, ти си този, който трябва да му помогне сега.
В този миг аз истински обичах онова момче. И когато бях с него, детството ми не беше за мен обгърнато в мъгла, то ми бе кристално ясно, в него не липсваше нищо.
— Аз държа в ръцете си неговото бъдеще — казах аз, — а той държи моето минало.
В онзи миг изпитах странното чувство, че те се нуждаят един от друг — Дики и Ричард — ако всеки от тях иска да бъде цялостен. Не трябваше ли, въпреки неговата омраза, сам да направя крачката към това момче, след като се бях отдалечил от него? Не трябваше ли да му покажа, че го обичам, въпреки всичко? По-скоро щях да стигна до Орегон, пълзейки върху счупени стъкла.
Но имаше ли друг начин? Като навита филмова лента моето съзнание съхраняваше смътен монохромен метраж от времената, от които бях дошъл. Дики крачеше сред слънчеви коридори, картините изпъкваха в пълни подробности, нищо не липсваше.
Но той продължаваше да трепери от бъдещия мрак, независимо от това колко ясно разбирах аз, че този мрак е само сянка на приключенията, които му предстояха да преживее, на откритията, които щяха да го окрилят и да го научат всичко, което копнееше да узнае.
Погледни откровено собствените си страхове, искаше ми се да му кажа, опознай ги добре и ги отсечи из корен. Ако не го направиш, те ще се умножат, Дики, ще се разраснат като гъби, докато те наобиколят и ти препречат пътя към онзи живот, който би искал да имаш. Всеки завой, на който се страхуваш, е празен въздух, който само изглежда като озъбен дявол.
Лесно ми беше да го кажа; аз бях надживял всички тези страхове. За него обаче съвсем не бе толкова лесно.
Ако днес съм уплашен, какво най-много би ми се искало да чуя от мъдрия мой бъдещ Аз?
Когато дойде време за борба, Ричард, аз ще бъда с теб и оръжието, от което ще се нуждаеш, ще ти бъде дадено.
Дали можех да му кажа това сега с някаква надежда, че ще ме разбере?
Едва ли, помислих си аз, та нали аз съм този, с когото смята, че трябва да се бори.
— Лесли, защо не мога просто да забравя за всичко това? Има толкова други по-полезни неща, кои-то бих могъл да правя, вместо да си играя със собственото си въображение.
— Прав си — отвърна тя, като се протягаше доволно. — Например ориз за вечеря?
— Не, говоря най-сериозно. Каква полза от това да си затворя очите и да се правя, че се сприятелявам с онова момче, което е господар на моето детство? Какво ме интересува нещо толкова отдавна отминало?
— Това не е отдавна отминало, то е сега — каза тя. — Ти знаеш кой си, а той знае защо. Ако сте приятели, можете да си помагате. Но никой не е казал, че трябва да правиш каквото и да било. Аз те обичам такъв, какъвто си.
Прегърнах я за тези думи.
— Благодаря ти, скъпа.
— За мен няма значение — продължи тя. — Не ме интересува дали си безгръбначен страхливец, който се плаши да си признае, че може да притежава дори и намек за чувство, грижа или някакво друго преживяване. Не ме интересува, че не си даваш сметка, че някога си бил дете, а си мислиш, че си някой пришълец от космоса. Ти умееш да готвиш добре, а това е всичко, което е важно за един съпруг.
О, Боже, казах си аз. Тя си мисли, че е за Мое Добро да се върна назад във времето и да отворя вратата на Пандора, която води към килията на Дики. Друга жена би казала, че няма никакво желание мъжът й да се рее часове наред из мрака на собственото си съзнание, опитвайки се да се сприятели с някакво си измислено дете.
Децата си измислят въображаеми възрастни за приятели, помислих си аз, дали възрастните могат да си измислят въображаеми деца за свои приятели? В собствените ми книги Чайката Джонатан е въображаема, и Доналд Шимода, и Пай… три от моите четирима най-близки приятели и най-скъпи учители не са от плът. Дали пък Дики също няма да промени моя живот?
Започвам да губя чувство за реалност, казах си, заради онзи побъркан Шифърд и неговите чудати фантазии. Ако видя още веднъж онзи стар форд, първото нещо, което ще направя, е да си запиша номера му и да разбера нещо повече за този човек. Как е възможно един особняк да обърне наопаки добре уредения ми живот?