— Ориз да бъде — казах най-сетне аз.
Оставих Леели на дивана с изстиналия й чай в ръка, сложих тенджерата на печката, запалих газта, измъкнах целината, лука, пипера и джинджифила от хладилника и ситно ги надробих.
От какво чак толкова се страхувам? Кой в края на краищата, кой друг е господар на моето съзнание, ако не аз самият? Сега ще си представя, че онова момче се държи малко по-любезно с мен… Може да се приближи до мен и да ми се извини за огнепръскачката, да запълни някои празноти относно детството ми, а подир туй да си поеме по свой самостоятелен въображаем път, да се прави на по-щастлив, на по-мъдър — тогава никой няма да загуби от срещата.
Изсипах в тенджерата нарязаните на кубчета зеленчуци, вчерашният ориз зацвърча подир тях, забърках соса, прибавих зелен фасул.
Щом ми доставя такова голямо удоволствие да постигам физически рекорди, мислех си аз — да пробягам една миля за десет минути, вместо за десет минути и трийсет и пет секунди, или да се задържа във въздуха с планера два и половина вместо два и четвърт часа — щом се стремя да развивам физическата си обвивка, какво толкова лошо има да развия също така и емоционалната?
Наредих на масата чиниите, сини и бели, с рисувани цветя, които отиваха на живите цветя, които Леели береше за у дома.
Няма защо да го правя, никой не ме принуждава, казвах си аз. Но ако съм любопитен да узная какво съм оставил зад себе си в детството и как бих могъл да се променя, ако го открия, нима има нещо лошо в това? Нали полицаите няма да похлопат на вратата ми и да ме арестуват за това, че не съм безразличен? Смее ли някой да ми каже, че не мога да се върна към миналото ей така, просто за развлечение?
— Вечерята е готова, Уки — викнах аз.
По време на вечерята си говорехме за деца и за какво ли не. Аз й казах колко се гордея с децата, които някога съм бил, че са направили изборите, които бяха направили, и колко се радвам, че не съм дете отново и не ми се налага да се озова в най-трудните, най-жестоките, най-безсилните, най-пропилените години, които преживяват повечето хора.
— Прав си — каза Леели, когато откъснах по една ягодка за десерт. — Колко е позорно, че оставяме децата сами да се справят с всичко това.
Никога не съм страдал от безсъние. Целувам жена си за лека нощ, издълбавам дупка във възглавницата, отпускам се в нея, и още щом главата ми я докосне, и съм заспал.
Не и тази нощ. Два часа, след като Леели бе потънала в сънищата си, аз продължавах да зяпам тавана и да преживявам за тринайсети път случилото се през деня.
Когато последния път погледнах към часовника, беше един часа след полунощ — още шест часа до изгрев слънце. Към обяд ще изляза да поправя „Дейзи“, нашата господарка на небето от марката „Чесна“.
Дано утре да вали, мислех си в мрака. Трябва времето да ме принуди да изтъркам ръждата от инструментите си. Може да тръгна към Бейвю като се ориентирам по сигналната радиостанция там, после да намина към Порт Анжел…
Където ще да е, само да мога да поспя.
Да не би да се страхуваш, че Дики може да влезе с факла през вратата и да те изгори в леглото ти?
Но това е глупаво? От какво има да се страхувам? Когато Леели ми е ядосана, нима бягам от нея? Разбира се. Е, не толкова, колкото навремето. Защо тогава искам да избягам от онази дървена килия? Вярно е, че аз съм го затворил там и това е несправедливо, съжалявам, дори и през ум не ми е минавало какво правя. Това не е било съзнателно действие и най-малкото, което мога да сторя в този момент, е да отворя вратата и да пусна момчето на свобода.
След половин час, почти заспивайки, пред очите ми отново се изпречи тази врата, по-хладна и тъмна от всякога.
Трябва да погледна откровено собствените си страхове, да ги опозная добре и да ги отсека из корен. Всеки завой, на който се страхувам, е празен въздух, който само изглежда дяволски.
Вдигнах резето, но оставих вратата затворена.
— Дики, това съм аз, Ричард. Просто не съм знаел какво правя. Сбърках, Дики. Моля те да ми простиш за това, което съм ти сторил.
Чух го, че се размърда отвътре.
— Е, добре! — каза. — А сега ела тук и ме остави да те заключа зад тази врата през следващите петдесет години. След това ще се върна и ще ти кажа колко много съжалявам. Тогава ще разбереш как се чувства човек. Справедливостта си е справедливост, нали така?
Аз отворих вратата.
— Справедливостта си е справедливост — казах аз. — Наистина съжалявам. Бях глупак да те откъсна от себе си. Моят живот обедня поради това, което направих. Сега е твой ред. Можеш да ме заключиш.