Синият запалител на дулото на неговата огнепръскачка просветна насреща ми. Той го насочи право в лицето ми в мига, когато отворих вратата. Каквото и да става, помислих си аз, няма да избягам. Той има правото да ме убие, ако иска.
Той не се помръдна от мястото си на пейката срещу вратата.
— Заключи ме тук и ме остави сам! Не те интересуваше, че мога да плача и викам, нито ме чу, нито те интересувах — каза той.
— РИЧАРД, ТА АЗ МОЖЕХ ДА ТИ ПОМОГНА! Можех да ти помогна, а ти не ме искаше, не ме обичаше, дори не се ИНТЕРЕСУВАШЕ от мен!
— Върнах се, за да те помоля да ми простиш — казах аз. — Аз съм най-големият, най-тъпият идиот на света.
— Мислиш си, че само защото живея в твоето съзнание, аз нямам значение, не ме боли, не се нуждая да ме закриляш, да ме учиш и да ме обичаш. Е, НУЖДАЯ СЕ! Мислиш си, че не съм реален, че не съм жив, че не ме е страх какво ще ми сториш. Е, СТРАХ МЕ Е!
— Аз не зная много какво е да се грижа за другите, Дики. Когато те заключих тук, аз заключих и голяма част от своите чувства заедно с теб, живях в света главно разчитайки на интелекта. До вчера дори не знаех, че си тук, а щом разбрах, веднага дойдох. — Аз отворих очи в тъмното. — В момента ти ме плашиш също както и аз теб. Имаш пълното право да ме подпалиш. Но преди да го направиш, искам да ти кажа, че те видях как лежеше на леглото, когато Боби умря. Искаше ми се да ти кажа, че всичко ще се оправи. Исках да ти кажа, че те обичам.
Очите му проблеснаха по-тъмни от тъмнината в килията.
— Това ли е твойта любов? Да ме оставиш заключен? Да ме отстраниш да не бъда част от твоя живот? Аз преживях най-трудните времена заради теб, ЗАСЛУЖАВАМ да зная онова, което ти знаеш, а АЗ НЕ! А ТИ МЕ ЗАКЛЮЧИ! НЕ МИ ОСТАВИ ДОРИ И ПРОЗОРЕЦ, ЗАТВОРИ МЕ В МРАКА! ЗНАЕШ ЛИ КАК СЕ ЧУВСТВА ЧОВЕК?
— Не.
— Чувстваш се като диамант, заключен в сейф. Чувстваш се като пеперуда, окована във вериги. Чувстваш се без-жизнен. Знаеш ли какво е това безжизнен? Знаеш ли какво е студ? Знаеш ли какво е мрак? Знаеш ли какво е някой, който би трябвало да те обича повече от всичко на света, а той не се интересува дали си жив или си мъртъв?
— Самотно е — казах аз.
— Самотно, а! Нека някой, когото обичаш, нека аз да те хвана насила и да те натикам в затворена дървена клетка и да окача голям катинар на вратата, без храна, без вода, без добра дума в продължение на петдесет години! Нека да ти се случи това, а после пак ела да се извиняваш! Мразя те! Ако има нещо, от което се нуждаеш, нещо, което мога аз да ти дам, нещо, без което ще умреш, то аз ще те оставя без него, докато издъхнеш, а после нека да те чуя как ще се извиняваш! МРАЗЯ ТВОИТЕ ИЗВИНЕНИЯ!
Аз не разполагах с нищо друго, освен с разумните си аргументи.
— Тази минута, Дики, е първата от милионите минути, които можем да прекараме заедно, ако ти искаш. Не зная колко минути имаме на разположение. Ти можеш да ме подпалиш, можеш да ме заключиш тук и да си излезеш за остатъка от живота ни и ако това ще компенсира моята жестокост към теб, направи го. Но аз имам да ти разкрия много неща за света. Искаш ли още сега да узнаеш онова, което ще научиш едва подир петдесет години? Това съм аз и стоя в този момент пред теб. За половин век изпитания много съм грешил, но от време на време се натъквах и на по някоя истина. Заключи ме, ако искаш, или ме използвай, за да направиш така, че някогашните ти мечти да се сбъднат. Изборът е твой.
— Мразя те — каза той.
— Имаш пълното право да ме мразиш. Няма ли начин да поправя стореното? Няма ли нещо, за което си мечтал, което да мога да ти покажа? Щом аз съм го извършил, преживял, познал, то ти принадлежи.
Той се втренчи в мене в тъмното, отпусна огнепръскачката и тъмните му очи се изпълниха със сълзи.
— О, Ричард — промълви той. — Как се чувства човек, когато лети?
Лесли изслуша разказа ми още веднага, щом се събуди, и когато свърших, продължи да седи на леглото, загледана в цветната си градина през прозореца, безмълвно замислена.
— Ти си оставил в миналото си толкова много неща, Ричард. Никога ли не си обръщал поглед назад?
— Не са много хората, които го нравят, струва ми се. Детството не е нещо, което бях научен да ценя. Всичко, към което се стремях, беше да го понеса някак си. Добре беше да науча колкото мога от него, но най-важното бе да се сниша, да задържа дъха си, да се спусна надолу по този хълм на безсилие и зависимост, докато набера достатъчна скорост, за да поема управлението в свои ръце.
— Деветгодишен ли беше, когато брат ти умря?
— Приблизително — отвърнах аз. — Какво общо има?